Людмила Улицкая - Даниел Щайн, преводач

А Даниел по това време мечтаел само за едно — да се махне по-скоро от всички. Вече бил взел своето решение. Но разбирал, че с добро няма да го пуснат, съгласил се да им преведе всичко, да им предаде всички гестаповски документи. Закарали го в Емск, в същата сграда, от която избягал, зад същата маса. Само дето вместо немския капитан имало руски. И двама лейтенанти: руснак и беларусин. Пак му дали униформа, зачислили го за храна в същата столова, където седял с полицаите. Работата била същата — всичко, което по-рано превеждал от беларуски на немски, сега превеждал на руски. И разбирал, че щом свърши преводите, ще го арестуват. Така изминали около два месеца, извикали капитана в Минск заедно с руския лейтенант. Беларусинът останал за началник. А моят брат — умен човек! Помислил, помислил и се явил при лейтенанта да се моли да си тръгне — казал: „Свърших цялата работа, както се договорихме. Имам роднини в Гродно, искам да ги навестя. Дайте ми отпуск за няколко дена“. А лейтенантът бил в конкуренция с него, мислел си, че заради чуждите езици могат да вземат Даниел на неговото място; и той помислил, помислил и казал: „Да те пусна не мога, нямам такива пълномощия, но ако отидеш при роднините си, мога и да не знам за това…“. Т.е. не казва — избягай без разрешение, — но сякаш дава да се разбере. И тогава Даниел за последен път, струва ми се, избягал от секретна служба.

А сега го вика своята, израелската, какво да прави? Аз му казвам: „Не отивай! Сам си си господар, още повече и монах. Не отивай и толкова“.

А Даниел си начеса ухото и каза: „Не, ще отида. Това е моята страна. Аз съм неин гражданин“. И отиде. Връща се след около три дена, питам го: „Как беше?“. Той се смее.

„Първо — казва, — какъвто онзи капитан, такъв и този, едно лице. И въпреки същите: кога, къде си се родил, кои са майка ти и баща ти, баба, дядо, с кого си седял в училище, кой ти беше съсед отдясно, кой отляво… Отговорих. Той отново задава същите въпроси. И за трети път — сякаш всички са завършили една академия!“

Толкова смешно го разказваше, Ева. Макар че смешното всъщност беше малко. След това го попитали не иска ли да помогне на страната. Даниел отговорил, че винаги ще се радва да помогне на страната си. Онзи се оживил и му предложил да дава информация за енориашите си. Казал, че сред тях сигурно има един или няколко агенти, изпратени от Русия.

ЕВА. Какво говориш, Авигдор? Не може да бъде!

АВИГДОР. Кое не може да бъде, Ева? Всичко може! Мислиш, не е имало агенти? Колко е имало! Тук — техни, там техни, там — наши, навсякъде — ваши. А колко английски служби е имало, е известно на всички. Та това е Близкият изток. Ти си мислиш, че като си седя на село, не разбирам от политика? Много добре се ориентирам дори, не по-лошо от Даниел, макар той да четеше всички чужди вестници.

Като цяло работата била такава — той отказал. „Не, аз имам професионален дълг и професионална тайна — казал.

— Ако почувствам заплаха за държавата, тогава ще мисля как да постъпя, но засега не съм се сблъсквал с такива ситуации.“

Тогава капитанът му казал: „Може би ние можем да ви бъдем полезни с нещо? Ние ви уважаваме, знаем за вашето бойно минало, за вашите награди. Може би имате проблеми, които ще ви помогнем да решите?“.

„Да — казал Даниел. — Оставил съм колата си на платен паркинг, ще струва три лири. Моля ви да ми ги изплатите.“

Ето такава беше историята.

ЕВА. Коя година беше?

АВИГДОР. Е, не помня точно. Помня, че каза „лири“. Значи преди 80-та година.

Август 1965 г., Хайфа

Скъпи братко! Благодаря за книгите. Току-що получих колета. За съжаление, сега въобще нямам време за четене. Нямам даже време да отговоря на твоето писмо. Затова обещавам да ти напиша дълго писмо с „обяснения“. Твоята интуиция ти говори правилно; наскоро след пристигането ми в Израел започна някакъв вътрешен процес и много мои стари възгледи се разклатиха. Това е страна с невероятно интензивен живот — и социален, и политически, и духовен — аз не обичам тази дума, защото не разбирам това разделение на живота на висш и низш, на духовен и плътски. Въпросът, който много остро изникна пред мен скоро след идването ми в Израел, може да бъде формулиран така: в какво е вярвал нашият Учител? Въпросът не е какво е проповядвал, а именно — в какво е вярвал? Той вярвал ли е? Това ме интересува повече от всичко. Не обещавам, че в близко време ще ти пиша за размислите си по този повод, но ще го направя непременно.