Людмила Улицкая - Даниел Щайн, преводач

А тамошните монаси са съвсем друго нещо. За тях той беше пришелец. Първо — евреин! Там живееше един монах, който изобщо не се поздравяваше с него. Цял живот в един манастир, а той до смъртта си не разговаряше с него. Брат ми го води на лекар, а онзи мълчи и гледа встрани. Много сложно му беше положението. Но ти си разбрала неговия характер. Той никога не се оплакваше, само сякаш се надсмиваше над себе си.

А енорията му? Каква беше тази енория? Хора изгубени, отделени от своите места, основно католички, омъжени за евреи — ту болни, ту луди, с деца, объркани. Не си мисли, моля те, че не разбирам колко трудно е за нееврейка да живее в Израел. Много е сложно. Преди Даниел е имало свещеник — ирландец, енориашите не са го искали, защото бил истински антисемит. А тези тукашни католици, те са свързани с евреите с кръвни връзки. Даниел имаше една енориашка, която бе спасила мъжа си, година и половина той се крил в мазето, всяка нощ тя му е носела храна, изнасяла е гърнето и всичко това под носа на немците. И на такава жена свещеникът казал: „Развъдила си жидовчета 53 53 Жид: рус. нар. обидно нарицателно за „евреите, които са виновни за всичко“. — Бел.прев. !“. Този ирландец го преместили на някакъв гръцки остров, където не са и чували за евреи и за всички било по-добре. А Даниел — в Хайфа, при тукашните католици. Първите години той изнасяше служението на полски. След това към поляците започнаха да се присъединяват унгарци, руснаци, румънци, какви ли не е имало при него. Всички езици. И всички пристигнали са учили иврит — откъде да минат, колко струва хлябът. Постепенно иврит се е превърнал в езика им за общуване. След няколко години Даниел започна да служи на иврит. Почти всички негови енориаши са бедни, нямат работа, раждат деца и получават социални помощи.

Аз пристигнах в Израел през 41-ва година, на третия ден вече работех. На същото място, както и сега. Е, разбира се, отначало бях общ работник. Но не ми е минавала мисълта за социална помощ. А тия, неговите хора са безпомощни, изгубени. И брат ми се превърна в социален работник — пишеше вместо тях различни документи! Настояваше да учат. Между другото, и децата също.

После — екскурзиите. Отначало идваха църковни делегации, италиански католици, немски. Той им показваше всичко. По-късно започнаха да пристигат и некатолически групи, просто туристи, молеха го да им показва светите места. А той познаваше Израел по-добре от мен. Аз съм пътувал малко из страната — кога да го правя? Работа, деца. А той знаеше всяко храстче тук, всяка пътечка. Особено в Галилея. Печелеше пари с това. Даваше една част на манастира, а друга харчеше за енориашите. Голямата ми дъщеря винаги казваше: „Чичо ни е истински мениджър, може всичко да организира“. Организира и училище за пристигналите деца, и приют, и дом за стари хора. Купи къща на енорията.

ЕВА. А защо не си е тръгнал от манастира?

АВИГДОР. Мисля, че той беше войник! Той беше като войник на служба. Там дисциплината е строга. Винаги се връщаше да нощува в манастира. Не знам за какво му бе този манастир. Отдавна му казвах: „Премести се при нас“. Особено през последните години, когато децата заминаха. Тогава вече имахме тази голяма къща. Ние с Милка сме двамата. Поне домашна супа щеше да си хапва! Но и това не!

Пишеха доноси срещу него. Дълго пазех една хартийка, Даниел я донесе. Извикал го веднъж настоятелят и му връчил известие да се яви в канцеларията на министър-председателя. Даниел дойде при нас, показва — какво би могло да означава това? Случи се след делото и съда, струваше ни се, че вестникарската шумотевица е утихнала. Гледам известието — адресът не е на канцеларията, а на службата за безопасност. Шин Бет 54 54 Израелската служба за вътрешна сигурност Шин Бет, позната и като Шабак, е един от трите клона на Главната израелска служба за сигурност; едва през 2002 г. се регламентират със закон. — Бел.ред. ! Нещо като ЦРУ. Казвам му: „Не отивай!“.

Той седи, мълчи, чеше се зад ухото. Имаше такъв навик — като се замисли, се чеше зад ухото.

„Не — казва, — ще отида. Цял живот съм имал отношение с тези служби; и в полицията съм работил, и партизанин съм бил. Имам, между другото, два медала, с Ленин и Сталин… И в НКВД съм служил два месеца, докато избягах.“

Не ми беше разказвал за НКВД, затова се учудих. Тогава ми разказа: когато руснаците влезли в Беларус, отначало го наградили с медал, а после го извикали в НКВД. Един го разпитвал, друг пишел, а трети седял и слушал. Кога, къде си се родил, кои са майка, баща, баба, дядо, с кого си седял на един чин в училище, кой ти е бил съсед отдясно, кой отляво. Отговорил. Отново му задават същите въпроси. И трети кръг: кога, къде, баща, майка… После му казват: помогни ни и ние ще ти помогнем. На мен, казал им, вашата помощ не ми е нужна, аз с какво мога да ви служа? Помогни ни да въведем ред в онази канцелария, където си работил в Емск, там всичко е на немски, а трябва да проверим и намерим техните агенти.