Людмила Улицкая - Даниел Щайн, преводач

Заспах бързо, но се събудих след няколко часа от автоматични откоси. Идваха от страна на Понари и вече не се съмнявах какво се случва там. Много от това, с което ми се наложи да се сблъскам, не може да бъде прието от нормалното човешко съзнание. Това, което се случваше на няколко километра от нас, беше още по-немислимо от всяко чудо. Аз притежавах личен опит по отношение на чудото като свръхестествено добро. Сега изживявах мъчителното чувство за нарушаване на висшите закони на живота и че извършващото се зло е свръхестествено и противоречи на цялото устройство на света.

Живях във фермата на Болеслав няколко месеца, работех на полето наред с другите наемни работници. В средата на октомври немците издадоха закон, наказващ със смърт тези, които укриват евреи.

Не исках да излагам Болеслав на опасност и реших да си тръгна. Скоро ми се удаде случай: местният ветеринар, когото повикаха заради една раждаща крава, ми предложи да се прехвърля в Беларус, където брат му живеел в толкова затънтено място, че немците не се били появявали.

Денят настъпи, излязох на шосето. Беше много страшно. Вървях и мислех, че ако не успея да победя страха си, няма да оживея. Страхът ще ме издаде. Това бе еврейски страх — страх да бъдеш евреин, да изглеждаш като евреин. Помислих си, че само ако престана да бъда евреин, ще мога да остана жив. Трябва да бъда като поляците и беларусите. Външността ми бе доста неутрална, пък и не можех да я променя. Можех да променя само поведението си. Длъжен съм да се държа като всички.

Шосето бе пълно с немски коли, от време на време мъжете подвикваха и някои ги качваха на колите. Жените вървяха пеш. Те се страхуваха да подвикват. Преборих се със страха си и го направих: спря немски камион.

Добрах се до мястото на третия ден. Глухо беларуско село.

Но не беше пълно с немци. Седмица преди моето идване тук били разстреляни всички евреи. В най-голямата постройка се помещаваше училището, което бяха стеснили — бяха дали част от него за полицейски участък. В една от стаите имаше склад, където пазеха дрехи. Тези, които бяха задигнали от още живите или съблекли от убитите.

Полицаите бяха основно беларуси. Поляците бяха по-малко, защото през 40-та и в началото на 41-ва около милион и половина поляци от източните области са били депортирани в Русия.

В полицейския участък, където отидох след един ден, за да получа разрешение за пребиваване в селото, ме прие полицейският секретар, поляк, и моята легенда за родителите ми не предизвика подозрение у него. Ученическото ми удостоверение, единственият ми документ, беше безупречно, а в него не бе посочена националност. Полският език наистина бе роден за мен. В участъка получих нови документи, в които беше отбелязано, че баща ми е немец, а майка ми — полякиня. Сега дори имах право да стана „фолксдойч“, т.е. етнически немец. Но аз не се възползвах от тази привилегия. Моята истинска привилегия се оказа знаенето на немски език.

Така станах легален. На първо време ме хранеше обущарският занаят. Не ми даваха пари, разплащаха се с продукти. След някое време ми предложиха длъжност на чистач в училището и стаичка в сградата му. Съседната пък бе на началника на полицията. В задълженията ми влизаха чистене, цепене на дърва и палене на печката. Скоро към тях се добави и преподаването на немски език на учениците.

Започнаха студовете. Нямах топли дрехи. Веднъж полицейският секретар, който отговаряше за склада, ми предложи да се преоблека и отвори вратата на натъпканата с дрехи стая. Изпитах чувството на ужас — това бяха вещи на убити от немците евреи. Беше ме страх да се докосна до тях. Какво трябваше да направя? Помолих се, благодарих мислено на моите убити сънародници и взех износен овчи кожух и още няколко неща. Нямах представа колко дълго ми е съдено да нося тези дрехи.

Когато пристигаше немското началство, ме викаха да превеждам. Много се безпокоях — разбирах, че трябва да стоя колкото се може по-далеч от немците. Веднъж в участъка пристигна началникът на окръжната полиция Иван Семено̀вич. Това беше беларуска организация на подчинение на немците, наричаше се „Беларуска спомагателна полиция на германската жандармерия в окупираните области“. За началството й се носеше лоша мълва — той се славеше с пиянството и жестокостта си. С него пристигна и някакъв немски военен и ме помолиха да превеждам. Вечерта Семено̀вич ме повика и ми предложи да остана при него като личен преводач и учител по немски език.