Людмила Улицкая - Даниел Щайн, преводач

Действително ние още не бяхме видели истинския немски ред!

По улиците започнаха хайки срещу евреите, изчезваха хора. Плъзнаха слухове за разстрели. Аз напълно отхвърлях очевидното.

Всички ционистки организации, които съществуваха в града, бяха разгонени. Можехме да забравим за Палестина. Реших да издиря родителите си чрез Червения кръст и да се промъкна при тях. По пътя към приемната на Червения кръст попаднах на хайка и бях арестуван.

Във всеки един ден от това първо задържане на 13 юли 1941 г. до края на войната можех да бъда убит. Дори може да се каже, че много пъти съм бил длъжен да загина. По някакъв чуден начин всеки път бях спасяван. Ако човек може да свикне с чудото, то през годините на войната аз привикнах, да. Но в онези дни чудесата в моя живот едва започваха.

Кое всъщност наричат чудо? Това, което никой преди не е виждал, което никога не се е случвало? Това, което излиза извън границите на нашия опит? Което противоречи на здравия разум? Което е малко вероятно или се случва толкова рядко, че такова събитие няма свидетели. Например ако в средата на юли във Вилно изведнъж падне сняг — ще бъде ли чудо?

Изхождайки от своя опит, мога да кажа: чудото се познава по това, че него го сътворява Бог. Означава ли това, че с невярващите не се случват чудеса? Не означава. Защото умът на невярващия човек е устроен да обяснява чудото с естествени причини, с теорията на вероятностите или с изключението от правилата. За вярващия човек чудото значи вмешателството на Бога в естествения ход на събитията и умът на вярващия се радва и се изпълва с благодарност, когато чудото се случва.

Никога не съм бил атеист. Започнах да се моля осъзнато на около осемгодишна възраст; молех Бог да ми прати учител, който да ме научи на истината. Представях си го красив, образован, с дълги мустаци, приличащ на президента на Полша от онези години.

Не срещнах такъв мустакат учител, ала Този, Когото срещнах и Когото наричам Учител, дълго време разговаряше с мен именно на езика на чудесата.

Но преди да се науча да чета на този език, трябваше да се науча да различавам буквите му. Замислих се над това след първата хайка, когато с приятеля ми ни задържаха на улицата.

От полицейския участък поведоха групата задържани евреи на работа в една пекарна — да цепим дърва. За първи път пред очите ми двама немски войници пребиха до смърт момче, което работеше лошо. С приятеля ми едва го домъкнахме до двора на затвора „Лукишка“, където ни натикаха след дългия работен ден. Дворът бе претъпкан с евреи — само мъже. Взеха ни вещите и документите и ни заповядаха да отговаряме каквото ни питат. На въпроса какъв съм по специалност се поколебах какво да кажа: дървосекач или обущар. Като помислих, реших, че съм по-умел като обущар, отколкото като дървосекач. Така и казах. И стана чудо, офицерът извика: „Хей, върнете вещите и документите на Щайн!“.

Изведоха ме на стълбите. После дойдоха още няколко души. Всички бяха обущари. Както стана ясно по-късно, на гестапо му трябвали обущари, защото конфискували голям склад за кожи от еврейски търговци и местното немско началство решило да се прояви като грижлив стопанин — да не изпраща кожата в Германия, а да си направи обувки. От хиляди задържани в уличната хайка само дванадесет се оказали обущари. По-късно ми казаха, че всички останали били разстреляни. Аз не повярвах.

Кожата бе толкова много, че работата на обущарите се проточи. Първите шест седмици не ни пускаха от затвора, но после ни направиха пропуски с печат на гестапо и ни разрешиха да си отидем по домовете. Сега трябваше да идваме в затворническата работилница на работа.

Веднъж, когато се прибирах към вкъщи, някакъв селянин с каруца ми предложи да ме закара. Тогава не подозирах, че срещата с този човек — наричаха го Болеслав Рокицки — е чудо сама по себе си. Знаем колко много хора има, на чиято съвест лежат погубени животи. А той бе от тези, които спасяваха. Но тогава аз не разбирах много неща.

Болеслав живееше в малка ферма на два километра от Понари 46 46 Паняряй (Понары) — днес предградие на Вилнюс. Там „Айнзатцкоманда 9“ с помощта на литовската спомагателна полиция и частите на Вермахта през юли-август 1941 г. унищожава 30 000 евреи. Други данни сочат, че в „Понарското клане“ са загинали над 80 хил. души. — Бел.ред. . Каза ми, че в противотанковите ровове, изкопани от червеноармейците при отстъплението им, вече са заровени около 30 хиляди евреи. Разстрелват денонощно. Аз не повярвах.