Людмила Улицкая - Даниел Щайн, преводач

Щайн от своя страна изисква израелско гражданство съгласно „закона за завръщане“. Той предоставя такова право на всеки, който счита себе си за евреин и е роден от еврейска майка. Щайн е получил немотивиран отказ, след което се обърнал към Върховния съд.

Казусът е в това, че са му дали гражданство не по закона за завръщане, а чрез натурализация. Той е настоявал да му бъде признато еврейството, т.е. изисквал е в графата за етническа принадлежност да бъде записан „евреин“. Което съответства напълно на еврейския закон Галах 45 45 Галаха (или халаха) — една от най-важните части на Устната Тора, регламентираща религиозния, семейния и гражданския живот на евреите. — Бел.ред. .

Всичко навежда на разсъждения за това, че гражданските закони трябва да бъдат разделени от религиозните по-отчетливо и че не е добре да се преплитат теократичните идеали с демократичното устройство на съвременната държава.

Ние напуснахме Израел преди да е започнал процесът на Щайн и той някак си се загуби от полезрението ми. А процесът се проточи няколко години и ето, вчера прочетох в израелски вестник, че в края на краищата Щайн е изгубил съдебното дело. Това ми се струва връх на идиотизма: след като се е намерил един католик, който иска да бъде евреин, защо да не му се разреши?

Би ми се искало да зная същата ли е тази ситуация от християнска страна и желано ли е лицето Щайн в католическите среди.

Февруари 1964 г., Йерусалим

Скъпи отец Даниел! Най-вероятно Вие не ме помните. Казвам се Хилда Енгел, срещнахме се в кибуца в Израелската долина, където работех и учех иврит, а Вие доведохте една група и нощувахме в хотела на кибуца. Аз храних Вашата група — обикновено ме запомнят, защото съм най-висока на ръст. Веднага ще Ви кажа, пиша Ви, защото искам да работя с Вас. Много мислих за това, което говорихме след вечерята, когато се събрахме в столовата, именно това искам. Не Ви писах веднага, защото си дадох сметка, че ако нямам съответната специалност, ще Ви бъда лош помощник. Завърших в Мюнхен курсове за енорийски служители — там подготвят помощници на свещениците и социални работници за църквата — и отново се върнах в Израел. Засега се намирам в мисията в Йерусалим, върша канцеларска работа, но не заради това се стремях да дойда тук.

Случи се така, че аз зная много за Вас, а Вие за мен — нищо. Щом ни предстои да работим заедно, ще Ви разкажа за себе си, важно е.

Семейството ми е родом от Източните земи. И досега недалече от границата с Полша, край град Швет (на река Одер) стои и се руши имението на моя прадядо. Бил е богат и знатен човек с политическа кариера. По време на Райха дядо ми е бил генерал, член на нацистката партия. Бил е военен специалист, дори учен. Във всеки случай зная, че е имал отношение към немското ракетно въоръжение. Нося фамилията на баща си и дълго не знаех фамилията на дядо. Майка ми никога нищо не ми е говорила. Баща ми е загинал на Източния фронт през 44-та. След войната майка ми заминала за Западна Германия, омъжила се е и имам трима полубратя. С единия от тях ме свързва дружба, другите двама са ми абсолютно чужди. Както и вторият ми баща. Миналото му не ми е известно, той е търговец и ограничен човек. Цялото ми детство е минало в мълчание. В семейството ни не се говореше нищо. Страхуваха се от въпроси, страхуваха се и от отговори. Мълчанието бе най-удобно. В неделните дни ни водеха на църква, но и там не общувахме с другите. В малкото градче край Мюнхен, на брега на Щарнбергското езеро, където вторият ми баща купи голяма къща в началото на петдесетте, живееха много хора, които не искаха да говорят за своето минало. Когато бях на четиринайсет, в ръцете ми попадна книгата на Ане Франк. И преди това знаех за унищожението на евреите. Т.е. бях чувала нещо с половин ухо, но сърцето ми беше абсолютно глухо. Тази книга обаче разби сърцето ми. Чувствах, че не трябва да питам майка си за нищо. Тогава започнах да чета.

По-късно аз все пак я попитах какво е правело нашето семейство за спасението на евреите. Майка ми каза, че й било толкова трудно по време на войната, че не й е било до евреите. И въобще тогава тя не е знаела нищо нито за лагерите, нито за газовите камери. Аз отидох в градската библиотека, оказа се, че там има много литература и филми. Нещо повече, недалеч от Мюнхен е имало огромен лагер за унищожение — Дахау. Повече от всичко ме потресе това, че там живеят хора, спят, ядат, смеят се — и нищо…!