Людмила Улицкая - Даниел Щайн, преводач

P.S. Като си помисля, че вместо това вълшебно пътуване трябваше да седя при майка си в Хайфа и да слушам нейните проклятия, малко ме хваща срам. Обаче не съжалявам.

1960 г., Акко

Вчера вечерта ми позвъни мъж и попита мога ли да му давам уроци по арабски език. Неотложно. Това ме позабавлява — незабавното неотложно изучаване на арабски. Молеше да започнем веднага, още сега, в момента. Помолих го да дойде все пак не на минутата, а поне утре. Днес, доста рано сутринта, час преди уговореното време, се почука на вратата. На прага стои монах в кафяво расо на кармелит — нисък на ръст, кръгли кафяви очи, усмихва се като ясно слънчице. Представи се — брат Даниел. И веднага започна да ми благодари: колко е прекрасно, че не съм му отказал.

Аз още не си бях изпил кафето, предложих му да почака малко с уроците, а за начало да пийнем кафе. Да, да, разбира се! Говорим си на иврит. Той разказва, че преди около година пристигнал в Израел от Полша, че има неголяма група католици, заради които е дошъл тук. Нямат своя сграда, но една арабска църква е съгласна да им предостави своето помещение за богослужения в определен час.

— Те са такива добри хора, тези араби, и аз почувствах, че живеейки в Хайфа, където има толкова много араби християни, е някак си неловко да не знам арабски. Цял живот съм изучавал езиците в движение, по слух или по учебник, но арабският изисква някакъв поне начален курс, седем-осем занятия — той говори бързо, енергично, весело.

Аз го гледам изумен: наивност, самонадеяност или глупост? Когато се заех да уча арабски, без да си вдигам главата от книгите, едва на третата година започнах да разбирам устната реч, а той иска шест-осем урока. Но си замълчах.

Отначало ми се стори доста речовит, после се усетих, че има лека форма на йерусалимския синдром: това е възбудата, която изпитва всеки вярващ човек, без значение от вярата му, щом се озове в Израел за първи път. Когато аз пристигнах тук през 47-ма, имах много остро усещане за огън под краката си. Стъпалата ми горяха във физическия смисъл на думата. Мога да си представя колко по-силно е това чувство у евреите, след като у мен, французина, тази възбуда продължи няколко месеца.

Преподадох му двоен урок — той доста бързо усвоява звуковете. Имам впечатлението, че е много надарен лингвистично. Когато си тръгваше, ми каза, че сега няма пари, за да заплати за уроците, но ще се разплати с мен при първа възможност. Това е най-интересният ми частен ученик от малкото, които съм имал през годините. Да! Видя на масата картички — попита ме. Отговорих му, че съм зает със съставянето на ивритско-арабски речник, в частност ме интересува палестинският диалект. Той разпери ръце и се хвърли да ме целува. На ръст е съвсем дребен, едва стига до рамото ми. Много експанзивен човек. Но проницателен — тръгвайки си, ме попита: „Да не си монах?“.

— Аз съм учител по френски език в арабско католическо училище за момчета — казах му, но премълчах, че членувам в обществото на „малките братя“ 43 43 Францисканците, или Орденът на по-малките братя, както е официалното му име, се смятат и до днес за най-големия католически монашески орден. — Бел.прев. .

— О, френски! — зарадва се той. — Това е прекрасно! Ще се позанимаваме и с френския!

Нима монахът в мен се познава отдалеч? Никога не ми е минавало през ума.

1963 г., Хайфа

Скъпи Владек! Ще се опитам да ти обясня какво се случва. Представите ми за страната, която толкова обичах задочно, не съвпаднаха с реалността в нито едно отношение. Не намерих тук нищо от онова, което очаквах да открия, но видяното надмина силно очакванията ми. Пристигнах в Израел като евреин и християнин — Израел ме прие като герой от войната, но не призна евреина в мен. Християнството се оказа препъникамък за моя народ. През всичките години, откакто съм тук, не исках да ти пиша за тази дълга съдебна история, но всичко завърши и ти разказвам накратко какво се случи. Проблемите с имиграционната служба започнаха още на пристанището в Хайфа. Смятах, че имам право да пристигна в Израел по закона за завръщане, създаден за евреите, желаещи да се установят за постоянно в Израел от всяка страна по света, където и да са живели до създаването на държавата. В този случай за евреин се приема всеки, който е роден от майка еврейка и смята себе си за евреин. Виждайки моето расо и кръста, младият чиновник, намръщил чело, се досети, че съм християнин. Аз потвърдих ужасното му предположение и заявих, че професията ми е свещеник, а националността — евреин. Събра се цяла група от митничари и имиграционни мъдреци, които дълго разсъждаваха и поставиха черта в графата „етническа принадлежност“. Това бе началото на дълга история, която преля в безкраен съдебен процес, продължил три години и завършил преди месец. Загубих делото. То бе нелепа неразбория — обърнах се към началството в „Стела Марис“, те отправиха запитване до своето ръководство, после ми разрешиха да подам документи във Върховния съд на Израел, но трябваше да се намерят и пари за дело. Всички ме разубеждаваха, но знаеш, че съм упорит, те обаче се оказаха още по-упорити. Не ми дадоха гражданство като евреин, бе ми обещано такова „по натурализиране“. Така че скоро ще стана израелски гражданин, но без право да се наричам евреин в Израел. Ако отида в Полша или в Германия — там за всички съм евреин, само не и за държавата Израел. В удостоверението ми е написано „националност неопределена“. Излиза, че съм удържал победа в борбата с Гестапо и НКВД, но съм понесъл пълно поражение от ръцете на израелските чиновници.