Людмила Улицкая - Даниел Щайн, преводач

Дълго време не знаех нищо за тях и разбрах, че са живи, едва след войната, но не успях да замина да ги взема, защото отначало работех в спецотдела на НКВД на секретна работа, а след това пък отново ме затвориха. Пак ме предадоха. Това е нещастието на моя живот — винаги съм била заобиколена от предатели. И ти също си предател. Когато отиде при Хеленка, беше най-голямото нещастие в живота ми, след този случай на никого не съм отдавала сърцето си. Но ти си двоен предател, защото напусна и Хеленка, а колко още си захвърлил, не зная. В този смисъл всички мъже са предатели, но след теб това не ме интересуваше, аз разделих нещата завинаги: любовта е едно, физиологията — друго. Мъжът не заслужава любов. Всъщност жената също. Аз отдадох своята любов не на мъж, а на делото. Партията също не е безгрешна, сега разбирам, че и тя имаше своите грешки. Но тук съществува едно от двете — или тя ще осъзнае грешките си и ще ги поправи, или ще престане да бъде тази партия, на която отдадох своето сърце, своята любов и своя живот. И аз никога няма да съжаля, че съм казала своето „да“.

Смешно ми е да гледам Ева — това е живот на глупава пеперуда, тя прелита от мъж на мъж, всеки път е щастлива, после нещастна, но не й омръзва. Когато й е скучно, заминава за някой курорт или сменя квартирата, или си купува още един куфар с парцали. Когато идва да ме навести, нито веднъж не носи една дреха два пъти. Идва за три дена с два куфара!

Когато се опитвам да й кажа нещо, тя започва да крещи, затова отдавна вече не й казвам нищо. Аз съм виновна за всичко, дори за смъртта на Витек. Но тогава бях в лагер! Какво можех да направя за Витек? А какво можех да направя за тях, когато минавах фронтовата линия с автомат, една месна консерва и кибрит! Какво можех да направя за тях, когато по три денонощия, зарита в пряспа сняг, дебнех поредния войнишки конвой, за да го унищожа с един откос?

Тя не разбира нищо със своите два куфара вехтории! Пристига в Израел и ти мислиш, че седи при майка си? Не, тя отива в Кинерет, в някакъв манастир! Необходимо й е, разбираш ли, да бъде при Дева Мария, когато собствената й майка седи сама като бастун по цели месеци.

Ти, естествено, смяташ, че не мога да общувам с хората и затова нямам свой кръг познати? Но разбери, домът, в който живея, е най-добрият в Израел и е пълен с буржоазна публика, някакви богаташи и банкери, които съм ненавиждала през целия си живот. Заради такива евреи съществува антисемитизмът! Целият свят ги ненавижда и е прав! Тези дамички и господа! Тук почти няма нормални хора. В целия дом само няколко стаи са дадени на нормални хора: участници във войната, инвалиди от тукашните войни и герои от съпротивата — плаща им държавата. Но защо на мен ми плаща Израел? На мен ми е длъжница Полша! Аз отдадох всичките си сили на Полша, воювах за Полша, живеех заради нейното бъдеще, а тя ме изхвърли! Тя ме предаде.

Ти разбираш, Павел, какво имам предвид. Искам да те видя. Няма голямо значение, но тази година навършвам 78 години, а с теб сме живели в един двор, познати сме от раждането си. Сигурно ще поскърцам още малко, но не задълго. Така че ела, ако искаш да се сбогуваш с мен.

Един път в годината ми се полага да отида в санаториум, това са кални бани на Мъртво море, затова, ако решиш да дойдеш, да не е през декември. Тогава ще бъда в този санаториум. Естествено, дават ни карти извън сезона. Разбираемо е, безплатни са. А може би точно обратното, ела през декември, ще ти запазя стая в санаториума, ще я платя, разбира се, и всичко ще обсъдим. Така че ще си платиш само билетите. Наистина гледката в тази балнеология не е най-веселото нещо — множество инвалидни колички (аз също съм в количка, между другото). През пролетта, когато е сезонът, естествено, тук се лекуват само паралиите от цял свят, а инвалидите, героите и всякакви стари вехтории не се допускат, за да не развалят общата картинка. Целият живот отмина, Павел, и светът съвсем не е станал по-добър. Е, ти ме разбираш.

Пиши ми по-отрано, че Ева се кани да идва, а не искам да сте по едно и също време. Бъди здрав.

Рита

Юни 1986 г., Париж

Мила Ева! Току-що се върнах от Израел, където бях да навестя Рита. Много ме е срам, че не направих това по-рано, а едва след отчаяното й писмо. Познавайки характера й, мога да си представя какво й е струвало да го напише.

Първо, длъжен съм да те успокоя: нищо лошо не се случва с майка ти. Тя старее като всички нас, но е все толкова рязка и непримирима, все такава вярна и честна. Честна до идиотизъм. В живота си не съм срещал друг такъв човек, способен да свали от себе си последната си риза и да я даде на първия срещнат. Да я имаш като майка е много сложно, а в качеството на приятел, в що-годе нормална ситуация — също е сложно. Но в нечовешки условия, пред лицето на смъртта — по-добра от нея няма. Беше мъкнала на собствения си гръб ранения си другар две денонощия, той е умирал и я е молил да го застреля, но тя го довлякла до базата, където той починал само след час. Кой е способен на такова нещо?