Людмила Улицкая - Даниел Щайн, преводач

Всички момичета бяха удостоени с причастието. Аз — не. И аз си тръгнах, а моят Бог и моята вяра останаха в църквата.

В приюта живях една година, после майка ме прибра, опита още веднъж да бъдем семейство. Самата тя изживяваше трудни дни тогава — от 56-а година в комунистическите среди течеше десталинизация, тя се бе изпокарала с всичките си другари и само добросърдечният Павел Качински я навестяваше понякога. Но всеки път нещата приключваха с това, че тя го прогонваше с викове. През тази година за пръв път изпитах жалост към нея — тя беше сама и непоколебима като скала. А пък аз завързвах първите си познанства. Не беше приятелство, а роман с един китарист, истински джазов музикант. В Полша всичките тези години бяха много сложни, но аз запомних 58-ма като особено щастлива. Едва бях навършила шестнайсет. Ако някой ме е възпитавал, това са католиците и тук възниква конфликтът, който разреших без никакви колебания: изборът между Дева Мария и китариста бе решен в негова полза. Романът ми бе бурен и кратък, след него имах още няколко любовници. Майка ми мълчеше. В последния клас на училището реших твърдо, че трябва да замина. За мен пътят бе само един — в Русия. Майка ми ми помогна за първи и единствен път в живота. Тя използва връзките си и аз получих възможност да уча в Москва, в Селскостопанската академия, която наричаха Тимирязевска. Никой не ме беше питал какво искам да уча, имаше място за там и аз заминах.

Живеех в общежитие за чуждестранни студенти, главно от страните с народна демокрация. Във втори курс се омъжих за Ерих. Не се върнах повече в Полша. Майка ми остана там до 68-а година. Тогава в цяла Европа имаше големи вълнения, които обхванаха и Полша. Когато потушиха безпорядъка в Полша, започнаха арести, уволнения, а в тяхната партия се надигна вълна против ревизионистите и ционистите. Гомулка гонеше евреите — в партията те бяха доста и доколкото си спомням, всички бяха настроени просъветски. Изгониха и майка ми, без да обръщат внимание на нейните велики, както тя смяташе, заслуги. Тя се бори до последно, писа някакви възражения. Накрая получи инсулт.

Тя замина за Израел, който ненавиждаше с цялата си душа. От осемнайсет години е в Хайфа, в дом за възрастни хора. Тя е герой от войната и жертва на сталинските репресии, има пенсия и прилични условия. Посещавам я веднъж годишно. Съсухрена старица, влачи крака, очите горят както по-рано. Аз стискам зъби и прекарвам там три дена. Престанала съм да я ненавиждам, а да я обичам не се научих. Жалко е, но е така.

Никога не пита за внука си. Веднъж, когато Алекс беше на шест — като Витек, когато тя ни предаде в чужди ръце, — аз го заведох там. Мислех си, че тя някак си ще стане по-мила. Започна да му разказва как е воювала. Той я помоли да му покаже автомата. Тя му отговори, че е предала оръжието, щом е свършила войната. И той загуби интерес към нея. А е чудесно момче, нежен, много обича животните.

Тогава, през 68-а, Павел Качински замина за Париж. Работи в Сорбоната, в някакъв институт за изучаване на евреите. Той напусна партията. А майка ми не искаше. Нея я изгониха. Тя се беше изхитрила да напише писмо с молба да я възстановят в партията дори от Израел. Побъркана…

Преди около пет години се срещнах с Павел в Париж. Той пише изследвания по съвременна история и се оплака, че синът му е станал троцкист. Забавно…

Януари 1986 г., Хайфа

Павел! Искам все пак да ти съобщя за смяната на адреса си. Сега стаята ми е номер 507, а не 201. Всичко останало е без промяна. Живея във все същия приют за старци. В случай че искаш да ми пишеш. Макар че за какво ли, разбира се, бихме могли да си пишем? Нали когато беше в Израел през 1971-ва, ти дори не сметна за необходимо да ме известиш, не казвам да дойдеш да ме видиш. То и няма какво да се гледа. Куца, изкривена и злобна. Дъщеря ми непрекъснато подчертава това и казва: „Защо си толкова злобна?“.

Миналата седмица една девойка от персонала на столовата също каза, че съм злобна — уволниха я незабавно! Помислих и реших, че действително съм злобна. Наистина е така, трябва да си призная. Естествено, в мен се е натрупало много раздразнение, но, Павел, ти си свидетел на моя живот, другарувахме с теб, откакто се помня: нима животът беше справедлив към мен? Ти си единственият, който помни майка ми — тя отдаде цялата си любов на брат ми, а мен не можеше да търпи. Ти си свидетел, а и цялата улица го знаеше. Аз бях красиво момиче, а първият мъж в живота ми, когото обичах безпаметно, ме предаде и отиде при бившата ми приятелка Хеленка, която пък още преди това ме бе намразила. Колко ми се повдигаше от това, че той отиде точно при нея, при моя враг… Не помниш ли? Предателствата следваха едно след друго. Когато за първи път ме вкараха в затвора през 28-ма, мислиш ли, че не знам кой предаде всички ни? Вече след войната, когато работех в спецотдела, ми дадоха да видя тези документи: Шварцман ни е предал, той е бил провокатор, но за мен е писал отделно и е стоварил всичко върху ми. Аз участвах в демонстрацията, а той беше обрисувал такава картина, сякаш съм била главният комунист. Сега, когато са минали всички тези години и толкова от нашите загинаха, помисли кой остана верен. Само тези, които загинаха, само те и аз. Теб не те броя — ти излезе от партията, ти измени и сам си се променил. Седиш си в Сорбоната и описваш грешките на комунистическите идеи, вместо да говориш за грешките на тогавашното ръководство. Аз съм си останала същата и нищо няма да ме промени. В моите очи ти си същият предател като всички останали. Но си единственият, който може да ме разбере. Даже дъщеря ми не успя да проумее нищо. Това е направо поразително. Понякога тя ми казва неща, които говореше майка ми. Ева не я е виждала никога, но също ме обвинява в егоизъм и жестокост. Дума по дума! Какво съм искала за себе си? Никога нищо не съм имала, нищо не ми е било необходимо. Изживяла съм живота си с един чифт обувки на краката — едните се късаха, купувах си други. Имах една рокля и два чифта гащи. И ме упреквате в егоизъм! Когато живеехме във Варшава, Ева ми казваше, че съм ужасна майка, че нито една жена в света не би постъпила като мен — когато я изпратих в приют… Тогава сърцето ми се разби на части, но аз правех това за тяхното бъдеще. За да живеят те в справедливо общество. Изпратих децата си, за да ги спася, защото бях наясно, че само мога да ги погубя.