Людмила Улицкая - Даниел Щайн, преводач

Не се плашете, Естер. Не съм луда. Минала съм курс по психоанализа. Просто на детето му трябваше майка. Нормална майка. Но тя говореше само за политика. Говореше само за комунизма. Прекланяше се пред Сталин — след толкова сталински лагери смяташе, че неговата смърт е огромен удар за цялото прогресивно човечество. Така и казваше: „прогресивно човечество“.

Във Варшава се запознах с това прогресивно човечество — няколко оцелели другари от комунистическата нелегалност. Най-симпатичен сред тях бе Павел Качински. И досега съм запазила добри отношения с него. Той е мил и го чувствам близък. Също е участвал във войната в еврейски партизански отряд в Карпатите. От триста души в отряда са оживели двама. Когато през 68-ма година Гомулка набеляза за изгонване евреите от Полша 40 40 „Полският март 68-ма“: полските медии подемат „разобличаването на ционистите в Полша“. Лидерът на ПОРП Владислав Гомулка намеква в реч, че полските евреи са свободни да напуснат страната. Ок. 30 000 полски евреи емигрират. — Бел.ред. , Павел сам напусна партията.

Върху убежденията на майка ми не бяха повлияли дори лагерите и затворите — а бе лежала отначало в Полша, после в Русия повече от десет години. Тя постоянно ми излагаше своите идеи, но моят организъм има потресаваща съпротивителна сила към всичко, което тя казва: аз не я чувам.

Живях с майка във Варшава една година. Тя не можеше да се справи с мен. Аз се държах ужасно. Бях на тринайсет, най-кошмарната възраст. И тогава тя ме даде в същия приют, който някога се намираше в Загорск, а сега бе преместен във Варшава. Тази година беше особена за мен — заедно с другите момичета от приюта ходехме в католическата църква. Бяхме заобиколени от монахини: тихи, строги, някак само с появата си забелязваха не просто неподчинението, а дори тихия ропот. С майка си воювах, но на монахините се подчинявах лесно и без усилие. Така веднъж отидох в църквата и сама се кръстих. Това си беше мое желание, никой не ме е принуждавал. Навярно отчасти поради ненавистта към майка ми.

Ходех на всички служби, молех се с часове, стоейки на колене. Тогава имаше големи гонения срещу католиците, а в мен живееше духът на съпротива срещу пошлостта на света — вероятно същият дух, който е направил нея комунистка, мен ме е довел в църквата. Не дружах със съучениците си: бях еврейка и при това — ревностна католичка! Една нормална глава не би го разбрала. Прекарвах много време в огромната катедрала. Това не беше обикновена църква, а огромна катедрала, имаше издигната катедра и в онези месеци всички бяха заети с подготовката за посвещаването на новия епископ. В криптата бяха наредени гробниците на епископи, свещеници, монаси — поредица от дати и фамилии още от XV век. Молех се върху всеки ковчег — горещо, изпадайки в дълбок транс. Животът горе бе абсолютно отлетял за мен, даже не ми се искаше да излизам навън. За какво се молех? Интересен въпрос. Сега бих казала: да се промени животът. Тогава, на моите тринайсет-четиринайсет години, се молех да няма нищо от това днешното и тукашното, всичко да бъде друго. Вероятно съм била много близо до полудяването, без сама да зная. Може би пък ковчезите ме защитиха?

Монахините виждаха моето упорство и за предстоящото тържество ми бе отредена важна роля — трябваше да нося възглавничката, върху която лежеше тръненият венец — Korona cierniowa … Запомних този ден за цял живот.

Църквата беше пълна с народ, горяха хиляди свещи, монасите размахваха кадилници, от които се носеше дивна миризма. Този мирис винаги ме връща към моята кратка и отчаяна вяра. Стоях на колене, а в протегнатите си ръце държах Христовия венец. Ръцете ми изтръпнаха и замръзнаха като две парчета лед. Коленете ми усещаха възелчетата на ленения килим, покриващ каменния под. Болеше ме. После престанах да чувствам болката, престанах да чувствам краката си — възнасях се нагоре заедно с венеца и плувах към олтара. Поднесох трънената корона на облечения в злато епископ и чух ангелско песнопение. Бях далече от всичко, но единна с всички. Свещеникът ме хвана нежно за ръка — венецът лежеше на олтара. Не знаех какво става с мен, мисля, че това бе вярата.

Вярата си тръгна от мен за един ден. Не ме пуснаха на първото причастие: нямах бяла рокля. Когато майка ми дойде да ме посети в приюта, аз я умолявах да ми купи тази нещастна рокля — тя твърдо ми отказа. А свещеникът не ми разреши да пристъпя за причастие в обикновена рокля. Монахините ме обичаха и разбира се, биха намерили рокля за мен, но аз се притеснявах да ги помоля. Беше ме срам. Това е, защото съм горделива.