Людмила Улицкая - Даниел Щайн, преводач

Младежката група заседна в Лвов. Веднага започнахме да си търсим работа с брат ми, от време на време изникваше по нещо случайно. На брат ми му вървеше повече, отколкото на мен — той успяваше да се уреди ту в хотел, ту в пекарна. Мама се оказа права — смених една от сребърните лъжици за кравай селски хляб.

Обстановката в Лвов бе много сложна. По това време ни се струваше направо кошмарна — градът гъмжеше от бежанци от Полша, най-вече евреи. По-късно, след всички военни арести, вече не мислехме, че в Лвов е било толкова лошо: там не ни арестуваха на улицата, не ни вкарваха в затвора, не ни разстрелваха…

Що-годе се бяхме настанили, пет човека наемахме една плевня в покрайнините, недалече от еврейското гробище. Вечерно време се събирахме, мечтаехме за бъдещето, пеехме песни. Бяхме много млади, нямахме нито опит, нито ни стигаше въображението, за да предвидим това, което ни очакваше.

Зимата настъпи рано. През ноември всичко бе затрупано със сняг, в това време членовете на „Акива“ се разбиха на групи — по-лесно се минаваше през тогавашната руско-литовска граница. Тя по принцип се охраняваше твърде небрежно, но с наближаването на зимата положението се промени, граничарите станаха строги. Задържаха нашите групи, арестуваха някои от познатите ми и ги изпратиха в Сибир.

Аз бях ръководител на една от групите; минавахме границата в района на град Лида. Дотам стигнахме с влак, а на място ни посрещна водач, който обеща да ни преведе през границата нощем. Вървяхме през гората, без път, затъвайки до колене в снега, страшно мръзнене — нямахме топли дрехи. Когато силите ни съвсем отпаднаха и ни се струваше, че вече сме преминали, ни задържаха, тикнаха ни в местния затвор, откъдето ни пуснаха на сутринта, като им дадохме всичките си пари. Посрещна ни същият водач и този път ни преведе през границата по прокарана пътека без всякакви усложнения. По-късно ми казваха, че това е бил номер на водача ни, който е помогнал на другарите си от местната милиция да изкарат малко пари. Ала посвоему той беше честен човек, можеше въобще да изчезне… Останалите ни фамилни лъжици отидоха при милиционерите. Все пак ни провървя.

И на брат ми му провървя: той минаваше границата с друга група, тях ги задържали литовци, но виждайки полските им документи, ги пуснали — брат ми казал, че са жители на Вилно. Онези не се ориентирали поради неграмотността си.

Попадайки в Литва, ние се радвахме: струваше ни се, че с още малко усилия ще се доберем до Палестина. Бяхме щастливи, че от окупирания от руснаците Лвов попаднахме в литовския град Вилно. Всъщност беше литовски чисто географски, повече от половината население се състоеше от евреи и поляци.

Август 1986 г., Париж

Мила Евка! Отказът ти да прочетеш моята книга ме озадачи много: отначало се обидих, после разбрах, че ти си от породата хора, които не желаят да знаят за миналото, за да запазват равновесието си в настоящето. Срещал съм и такива хора. Но ако се съгласим да зачеркнем миналото от паметта си и да оградим паметта на децата ни от ужасите на ония години, ще бъдем виновни пред бъдещето. Опитът на Холокоста трябва да бъде осъзнат — дори само заради паметта на загиналите. Масовите идеологии освобождават хората от морални устои, в младостта си бях носител на такива идеологии, а по-късно, оказвайки се на окупираната от фашистите територия — тяхна жертва.

В ония времена партизанствах из Карпатите, а майка ти — в Беларус. Тогава още не знаех, че идеология, поставяща се по-високо от нравствеността, неизбежно става престъпна.

След войната събирах историята на страната, която никога не е била на картата на Европа, т.е. нямаше очертани граници: Идишланд. Страна на хора, говорещи на езика идиш. Събирах материали по история на еврейското съпротивително движение на териториите на Идишланд — Полша, Беларус, Украйна, Литва, Латвия. Публикувах всичко в различни исторически издания. А темата на научната ми дисертация — нали живеех в следвоенна Полша — беше посветена на историята на работническото движение. Книгата, за която говоря, не е научна монография — това са моите спомени за онези години и свидетелствата на хора, които познавах лично.

Ние, малкото останали кореняци на този изгорен материк, се познаваме ако не по имена, то по фамилия. С майка ти дружа от най-ранните си години, живеехме в един дом на същата улица „Крохмална“, която стана известна в целия свят благодарение на Януш Корчак 37 37 Януш Корчак, или Хенрик Голдшмит, още Старият доктор (22.07.1878 — 5 или 6.08.1942 г. в Треблинка) — лекар, педагог, писател, публицист, обществен деец, офицер от полската армия. Със Стефания Вилчинска създава и управлява Дом за сираци за еврейски деца на улица „Крохмална“ №92 във Варшава. — Бел.ред. . Повярвай ми, името на твоята майка ще бъде записано в историята на това време с големи букви.