Людмила Улицкая - Даниел Щайн, преводач

Родителите ти искаха ти да имаш мирна професия, както и ти самият искаше по-рано — инженер или програмист. Аз ги разбирам. Но разбирам и теб — искаш да защитаваш страната си. Израел прилича на Холандия: там има дига, която постоянно удържа напора на морето, което се стреми да залее Нидерландия, т.е. „ниската земя“, и всеки холандец, дори дете, е готов да запуши дупката в дигата дори с пръста си. Такова е и съществуването на Израел; само че вместо море имаме огромен арабски свят, готов да залее нашата малка страна.

Ти очакваше, че родителите ти ще се зарадват на постъпката ти, а те по-скоро се огорчиха, защото много те обичат и се страхуват за живота ти. Що се отнася до теб, Алон, аз ще върша своята работа — ще се моля за теб. Шалом! Твой додо Даниел.

1983 г., Негев

Додо! Нямам нищо против твоите молитви, но не настоявам. Тъй като много хора вероятно имат претенции към твоите молитви, можеш да ме поставиш на последно място в своя списък. Твой Алон.

1983 г.

Алон! Поставих те на последно място след котката. Додо Даниел.

Ноември, 1990 г.

Родил съм се в Южна Полша и до седемнадесетгодишна възраст не бях ходил по-надалеч от четиридесет километра от дома си. Първото ми пътешествие, принудително и разтеглило се напред в годините, започна, когато бях на седемнайсет, в деня на нападението на германските войски над Полша. Ще ви разкажа за това странстване. За мен то означаваше почти същото, както за еврейския народ четиридесетгодишното лутане из пустинята. Напуснах Полша в началото на септември 39-а и се върнах през 45-а. Заминах оттам още момче, а се върнах възрастен човек. В годините на войната, без да правя големи прехвърляния, се оказвах ту в Западна Украйна, която преди това бе Източна Полша, а след това стана част от СССР; след това в независима Литва, окупирана отначало от руснаците, после и от германците; по-късно в Беларус, която по-рано бе част от Полша и също се озова под немска окупация.

Местенцето в Южна Полша, където съм роден, не е град, нито село. Жителите са поляци и евреи. На втория ден от началото на войната започна паника.

До границата с Чехия имаше само сто километра и оттам стремително се приближаваше армията на Райха. Огромна маса от хора потегли на север. Нашето семейство събра спешно покъщнината и я натовари на голяма каруца. Нямаше коне, впрегнахме се с брат ми, баща ни буташе отзад. Родителите ни бяха възрастни хора, а и майка ни боледуваше, затова сложихме и нея в каруцата. Скоростта, с която се придвижвахме, беше смехотворна. След няколко километра ни застигнаха роднини и се прехвърлихме в тяхната каруца, теглена от коне. Взехме само най-необходимото.

Тази картина стои пред очите ми: задръстен от талиги път, тълпи пешеходци, всички — много покрусени; бягаха от немците, но бягаха неизвестно накъде. На север, на изток… Баща ни беше особено потиснат. Той предпочиташе да остане. Беше служил в австрийската армия през Първата световна война и двата му медала, завързани в носна кърпичка, лежаха във вътрешния джоб на сакото му. Мундирът, който се пазеше за спомен в гардероба двадесет години, остана сред нещата, захвърлени в каруцата. Намръщен, той мълчеше, както винаги в случаите, когато трябваше да се подчинява на решенията на майка ми. Именно тя настояваше за бягството. Планът й бе да се доберем до Краков, а оттам да тръгнем на изток. Това не се харесваше на баща ми, той предпочиташе да остане под немска окупация.

Като спомен от тази седмица ми остана постоянната грижа за конете — дори с водата беше трудно. Крайпътните кладенци по пътя бяха изчерпани, а край рекичките, които се срещаха по пътя, стояха опашки за водопой. Нямаше откъде да се купи сено и на мен сърцето ми се свиваше при вида на нашите измъчени кранти. Тези селски кончета съвсем не приличаха на едрите и добре гледани коне, които яздехме на манежа в кавалерийския полк. Когато се добрахме до Краков, ги разпрегнах и се сбогувах с тях. Оставихме кончетата направо на улицата, недалеко от гарата, с надеждата, че ще ги вземат добри хора.

Да се качиш на влак бе много трудно. Изкарахме две денонощия на гарата, на третото успяхме да се вмъкнем в товарен вагон. Това беше последният влак, напуснал Краков — само след няколко часа гарата бе бомбардирана. Нашият влак попадна под бомбардировките след едно денонощие. Влакът не пострада, но пътят бе повреден и по-нататък тръгнахме пеша. Мисля, че успяхме да се отдалечим на не повече от двеста километра. Почти не се виждаше местно население — селата бяха пусти, много от тях и разрушени.