Людмила Улицкая - Даниел Щайн, преводач

Разбираш ли, Ева? Отговарям му:

— Знам, Дитер, точно така, там живее приятелката на Милка, отиваме й на гости.

А той се смее:

— Мегидо! На нито един език в света това не означава нещо. Само на иврит! — Казва ми: — Да тръгнем натам.

Тук аз дойдох на себе си, започнах да възразявам: не, казвам му, цялото семейство те чака у дома, Милка вече два дена не излиза от кухнята. Той изведнъж замря и рече:

— Не разбираш какво каза току-що… Каза, че ме чака семейството… Никога не съм мислил, че мога да имам семейство.

Аз му казвам — а ние какви сме ти? Нямаш друго семейство, ти си избра това. Той се смее, казва:

— Добре, добре, ще видим що за семейство е това.

Този път не го закарах другаде, а направо вкъщи. Тогава. Ева, ние не живеехме в този дом, в който седим сега. Върху този парцел имаше малка къщичка, без всякакви удобства. Тя и сега стои като помощно помещение зад тази къща. Всичките ни деца са расли там. През петдесетте години работите в нашия кооператив не вървяха много добре, нещата тръгнаха с пълен напред през шестдесетте години. Ние имахме един от най-хубавите кооперативи в цял Израел, да…

Пристигнахме с Даниел вкъщи. Милка и децата се изсипаха отпред и нашето момиченце му поднася цветя. А какви ти цветя през юли? Всичко отдавна е прегоряло. Шломо, съседът ни, пропътува сутринта осемнайсет километра. Той има стопанство за цветя. Докара лалета, това е нашето цвете. Какво си мислиш, в Библията цар Давид за други цветя ли е пял своята песен? А моите момичета са се залепили за него, виждам, всичко е наред. Е, кръстът изглежда странно на него, разбира се, но мога да го изтърпя. Нас в „Акива“ ни учеха на веротърпимост. Аз тук живея с арабите от толкова години, те също са християни. Сред тукашните араби повечето са християни, не мюсюлмани. Отношенията станаха напрегнати сега, но по-рано имахме доста работници араби, едно момче — Али — по-голям от нашите деца, живееше в семейството ни. Е, сега си замина оттук…

Ева, той влезе в дома ни с думата „Шалом!“. Приближава се до масата и изрича някаква благословия на иврит. Не се кръсти, нищо такова… А на мен ми се върти в главата само една мисъл — да не заплача. Милка донесе супника от кухнята — и тук самият Даниел заплака. Тогава и аз заплаках. Щом по-големият плаче, значи мога и аз… Гледам го, никак не се е променил. Мина известно време и пак мога да кажа: съвсем не се е променил.

Аз, разбираш ли, съм атеист. Никога не ме е интересувала религията и Бог не ме е интересувал. И всичките тия разговори — има бог, няма бог… Някои имат доказателства, че има, други — че няма бог. Според мен шест милиона евреи, заровени в земята, е най-главното доказателство, че няма никакъв бог. Е, да допуснем, че това е лична работа на всеки — какво мисли той за Бога. Но ако толкова много му е бил нужен бог, защо моят брат е избрал християнския? И въобще колко са те, боговете — един, два, четири? Ако трябва да избира, за евреина е логично да избере еврейски бог. Ще кажа честно, ако трябва да си спомним какво беше тогава, по какво се отличава Бога от Дявола? Моят брат бе такъв човек! Такъв човек! Беше праведник. Между другото, отначало той ходеше в одеяния, а след това ги свали, обличаше се като всички хора. Много обичаше да доизносва дрехите ми. Не обичаше нови неща. Вечно преподаряваше новото, което получаваше като подарък. Ето, виж последната ни снимка. Година преди смъртта му. Голямата дъщеря беше тук, тя ни е снимала. Не, това съм аз, а това е той. Приличаме си, разбира се, но разлика има. И то: голя-я-яма разлика. Сега седни, ако обичаш. Милка ще донесе щрудел.

ЕВА. А какви бяха отношенията на децата ви с такъв странен чичо?

АВИГДОР. Какви отношения? Те го обожаваха, той си играеше с тях — ту беше конче, ту слон, ту куче. Имахме четири деца, работа, грижи, разбираш сама, не си играехме особено с тях; но пристигаше Даниел — и наставаше празник! Когато с тях се случваше нещо важно, тичаха при него. Милка дори малко се обиждаше.

МИЛКА. Нищо подобно. Не съм се обиждала! Когато се случи оная история с Алон, дори му бях благодарна.

ЕВА. Каква история?

АВИГДОР. Милке, донеси онези писма, искам да ги покажа на Ева. Алон, най-малкият. Той винаги е бил с характер. На шестнайсет години реши да се премести от нас при сестра си. Едва го върнахме. А след това отиде да учи на такова място, че сега почти не го виждаме. Вече четири години не сме го виждали. Не знам къде живее, какво прави. Знаем само, че е в чужбина. И че е жив. Ако загине, нашето министерство ще ни съобщи. Ето, чети, чети сега. Няма да ти дам да ги вземеш.