Людмила Улицкая - Даниел Щайн, преводач

В училището евреите бяха, разбира се, малцинство, но на брат ми му е провървяло, защото е учил в един клас с наш братовчед. Възможно е и самият аз да се заблуждавам, но винаги ми се е струвало, че антисемитизмът се намира в обратна зависимост спрямо културното и интелектуално равнище. В групата, в която учеше брат ми, имаше деца от най-културните полски семейства в града. Така или иначе нито на него, нито на братовчед ни им се е налагало да се бият, за да защитят достойнството си. Даниел въобще не се биеше — не бе в характера му. Честно да си кажа, аз също не съм забелязвал прояви на антисемитизъм, макар че учех в професионално училище, нещо като занаятчийско, а там децата бяха по-обикновени.

Мисля, че Даниел се е сблъскал за пръв път с антисемитизма, когато не са го приели в групата на скаутите. Той беше твърде разстроен тогава. И досега не зная дали това са били някакви общи правила в скаутската организация, или ръководителят просто не е пожелал да приеме еврейското момче, но на Даниел му бе отказано. Това беше удар. Въобще той имаше много приятели сред поляците. Не мога да кажа, че са били особено близки.

Затова пък един негов полски приятел, син на полски офицер кавалерист, му направи добра услуга. Това е историята, която исках да ти разкажа. Бащата на това момче — забравил съм фамилията — беше полковник от полската армия, той имаше манеж и на него Даниел и съучениците му два пъти в седмицата се занимаваха с езда. Абсолютно нееврейско занимание, което извънредно много се харесваше на Даниел и той няколко години тренираше този аристократичен спорт. Стана добър ездач и това умение може би му спаси живота след няколко години.

През лятото преди последния клас в училище Даниел се върна у дома за ваканцията и именно тогава станахме особено близки. Разликата във възрастта съвсем беше престанала да се усеща. Появиха се нови общи интереси, а в семейните разговори възникна нова тема — Палестина. Ние постъпихме в „Акива“, младежка ционистка организация, почти всяка вечер ходехме на сбирки. Всичко беше почти като при скаутите: спортът, походите, нощуването сред природата, изпитания за издръжливост и вярност. Разликата бе в това, че „Акива“ беше еврейска организация — и политическа, и общообразователна. Обучаваха ни да знаем иврит, еврейската история и традиции. Ционизмът в „Акива“ не беше религиозен: юдаизмът не ги интересуваше. Излагаха ни еврейската традиция, т.е. начина на живот и принципите на нравствено поведение, а в качеството на философска база — алтруизъм, пацифизъм и търпимост, презрение към лесната печалба — неща обикновени, но особено привлекателни. За нас стана философия на живота ни. При всички случаи в „Акива“ нямаше нито шовинизъм, нито антикомунизъм. В ционизма присъстваше силна социалистическа тенденция, тя и до ден-днешен се чувства в Израел. Аз неслучайно съм се озовал в мошав, харесваше ми тази идея — евреин, който обработва земята и живее от плодовете, добити със собствените му ръце. Живея тук от преселването си в Израел, от 1941 година. Сега не можеш да привлечеш младежта. Децата ми и не искаха да чуят да останат тук. Щом порастваха, и заминаваха. По-малкият ми син — Алон — още на шестнайсет напусна дома.

„Акива“ стана вторият ни дом. С брат ми отивахме сутрин и се връщахме вечер. Изживявахме ново чувство — станахме част от група, обединена от общи ценности. Навярно нашите религиозни връстници са изпитвали единение с други ценности чрез богослужението, но нас това не ни засегна. Макар че на определената възраст, на тринайсет години, ние преминахме „бар-мицва“ 32 32 „Бар мицва“ означава буквално „син на закона/заповедта“, „Бат мицва“ — „дъщеря на закона“. Според еврейската традиция, когато детето достигне пълнолетие (13 г. за момчетата и 12 г. за момичетата), вече става отговорно за постъпките си! — Бел.ред. — знаеш ли какво е това? Изпит и празник на пълнолетието. Но това не направи особено впечатление нито на мен, нито на брат ми. Просто така беше прието. Майка ни искаше да не бъдем извън традицията.

Занятията в „Акива“ разшириха културния ни кръгозор. Представите на родителите ни за живота ни се струваха вече провинциални — техните грижи бяха свързани само с насъщния. Приемахме учителите си за носители на висшите ценности.

С брат ми мечтаехме да се преселим в Палестина, но тази идея не предизвикваше особен ентусиазъм у родителите ни. Те бяха на възраст, в която се чувстваха вече непригодни за такова героично действие като усвояването на нови земи. А и самите ние разбирахме, че родителите ни са твърде стари за такива промени; от друга страна, не искахме да ги оставяме сами, без подкрепа на тези години. Освен това нямаше и пари. По онова време британските власти разрешаваха имиграцията на евреи в рамките на годишна квота, но изискваха от влизащите в контролираната територия паричен залог. Младежите до осемнайсет години получаваха сертификат безплатно, така че за нас с брат ми вратите бяха отворени.