Людмила Улицкая - Даниел Щайн, преводач

През 1922 г. се е родил по-големият ми брат. Той е бил закъсняло дете, но не последно. След две години съм се родил аз. Нарекли са ни с традиционни еврейски имена — Даниел и Авигдор, но в документите сме записани с благородни арийски имена — Дитер и Вилфрид. Това са имената от нашето детство, така ни наричаха и в училище. Брат ми се върна към древното си име, когато стана монах, а аз — когато пристигнах в Палестина.

Животът на семейството ни беше много труден. Майка ми постоянно се въртеше около домакинството и работата в кръчмата. По-късно баща ми купи малко дюкянче, кръчмата не му бе по душа. Това магазинче се оказа първото от неуспешните му търговски начинания. Те всички се проваляха, но през първите години майка ми вероятно е имала все още някакви илюзии относно деловите способности на мъжа си. След това е станало ясно, че единственото, в което той е преуспявал, са били дълговете.

В онези години обожавахме баща си и прекарвахме много време с него. Той имаше романтично военно минало, постоянно разказваше за службата си в армията. Това бе една от най-хубавите роли в неговия живот — войнишката. Беше воювал в австрийската армия, но именно немската военна машина му се струваше върхът на съвършенството и той произнасяше пред нас, момченцата, възторжени речи за Бисмарк и Клаузевиц. Така и не видя съкрушителния крах на немския милитаризъм, защото беше смлян от този съвършен механизъм заедно с още шест милиона свои единоверци. Струва ми се, че той така и не успя да се раздели с последната си илюзия — за превъзходството на немската култура в света. Четеше Гьоте и обожаваше Моцарт.

Сега, когато аз самият съм прехвърлил тази възраст, на която родителите ми загинаха в концлагерите, много по-добре разбирам техните трогателни и нервозни взаимоотношения. Баща ми принадлежеше към онзи тип, който Шалом Алейхем 30 30 Шалом Алейхем (истинско име Соломон /Шломо/ Наумович Рабинович; 02.03.1859–1916) е еврейски писател, драматург и просветител. Взема псевдонима Шалом Алейхем (мир вам — традиционно еврейско приветствие). — Бел.прев. определя като „въздух под налягане“. Стотици идеи се рояха в главата му, но нито едно негово начинание не носеше успех. Той строеше въздушни замъци, които се рушаха един след друг и при вида на това изпадаше в истерия, изпитваше малодушие.

Майка ми имаше твърд характер и между родителите ми постоянно възникваха конфликти. Баща ми изискваше тя да го спасява, като взима пари назаем от по-богати съседи или от сестрите си. Наистина те му помагаха понякога да се измъкне от сложни положения. Родителите ми често се караха, но въпреки това бяха задружна двойка, бурните им скандали се сменяха от сдобрявания, струва ми се, че майка ми жалеше баща ми.

Ние така и не разбрахме нищо за това как са завършили живота си. В лагер на смъртта. Това е сигурно.

ЕВА. Кога се разделихте с родителите си?

АВИГДОР. На трети септември 1939 година. Разделихме се на един път, задръстен от тълпи бежанци. Всички предчувствахме, че това е завинаги. Дитер беше на седемнайсет, аз на петнайсет. На нас също ни предстоеше раздяла — за почти двадесет години.

Обожавах по-големия си брат: между нас никога не е имало сянка на съперничество. Може би защото той винаги се отнасяше към мен като по-голям към по-малък; играеше с мен, грижеше се, пазеше ме. Макар да имахме разлика във възрастта от около две години, тръгнахме на училище едновременно. Пък и какво училище бе това — полско, за селските деца. Деца на различна възраст седяха в едно помещение. Равнището на образование беше повече от скромно, но на четене и писане ни учеха. Религиозно възпитание не получавахме — по това време в селото вече нямаше хедер 31 31 Хедер — еврейско начално религиозно обучение, обикновено стая (вкл. в дома на преподавателя), където събират децата; типично за еврейските общности в Беларус, Полша и Руската империя от XVII в. нататък. — Бел.прев. , а в цялата околност се наброяваха двайсетина еврейски семейства. Децата бяха малко. Но все още имаше еврейско гробище и синагога. Знам, че сега вече няма нищо.

ЕВА. Ходили ли сте там?

АВИГДОР. Какво да правя там? Дори гробове няма. Детството затова е детство: рекичка, гора, игри. Животът на възрастните беше много тежък — следвоенната криза.

ЕВА. А какво помните от онези години?

АВИГДОР. Преселническо време. Тогава всички — и поляци, и евреи, се преселваха в градовете. Селата пустееха. Започна голямата еврейска емиграция: по-прагматичните заминаваха за Америка, другите, увлечени от ционизма, за Палестина. Но това не засягаше нашето семейство: майка ми се държеше за кръчмата си, сякаш това бе родов дворец.