Людмила Улицкая - Даниел Щайн, преводач

Огромна тълпа от бежанци — удивително е по какъв начин толкова хора се бяха побрали в една композиция — се проточи по разрушения междуселски път. След няколко часа разбрахме, че град В., където отивахме, вече е завзет от германците. Не успяхме да изпреварим настъпващата им армия. Баща ми си мърмореше: „Казвах аз… казвах аз…“.

Решихме да заобиколим града: по селата нямаше чужди войници, те се задържаха само в големите градове. Свърнахме от пътя и направихме почивка край една горичка. С брат ми бяхме опитни туристи — в „Акива“ ни готвеха за усвояването на нови земи — изградихме малък навес и място за отдих на родителите си, запалихме огън и започнахме да варим каша от последните запаси булгур.

Докато яденето се вареше, родителите ни поспаха малко. По-късно се събудиха и чухме, че тихо разговарят. Баща ни казваше: „Разбира се, разбира се, ти си права…“.

Мама извади от чантата си четири сребърни лъжици, сватбен подарък от леля ни, избърса ги с носна кърпа и даде на всеки по лъжица. Седнахме на земята и ядохме със сребърни лъжици каша от опушената котелка. Това бе нашата последна семейна трапеза. Когато хапнахме, майка ни каза, че е дошло време да се разделим: те са доста стари, за да вървят с нас по-нататък.

— Ще ви бъдем пречка по пътя, взехме решение да се връщаме у дома — рече майка ни.

— Германците няма да ни навредят, служил съм в австрийската армия, те ще зачетат това. Не се безпокойте за нас — каза татко.

— Вие се постарайте да се доберете до Палестина. Това ще е най-доброто, защото тук сигурно ще ви вземат трудоваци или на фронта или ще измислят нещо още по-лошо — рече мама.

Тогава имаше слухове, че немците ще събират местните младежи, за да ги пускат пред танковете, когато настъпват.

Родителите ни стояха един до друг, такива малки и стари, но с голямо достойнство — никакви сълзи, никакви оплаквания.

— Само ни обещайте да не се разделяте при никакви обстоятелства — добави майка.

После тя прилежно изми четирите лъжици с останалата вода, добави към тях още две от чантата си, още веднъж ги избърса с кърпата си и им се полюбува. Мама обичаше тези лъжици — те поддържаха самоуважението й.

— Вземете, дори в най-лошите времена ще ви дадат самун хляб срещу сребърна лъжица.

Баща ни тържествено извади портфейла си — той също като мама обичаше солидните неща, не според доходите си. Даде ни пари. Мисля, че това беше всичко, което им бе останало. След това свали часовника си и го сложи на ръката ми.

По-късно съм си мислил: защо ние така безропотно послушахме родителите си. Бяхме вече големи момчета — аз на седемнайсет, брат ми на петнайсет и много ги обичахме. Мисля, че имахме изграден силен навик за послушание и през главите ни не е и минавало, че можем да не се подчиним и да постъпим другояче.

Разделихме се с родителите си на 11 септември 1939 година. Когато те тръгнаха по пътя в посоката, от която току-що бяхме дошли, аз легнах в тревата и дълго плаках. После с брат ми събрахме остатъците от покъщнината, нарамих раницата — тя беше една за двама ни, брат ми пък взе торбата и тръгнахме, оставяйки слънцето зад гърба си.

Няколко дена се лутахме по пътищата, нощувахме в гората — нямахме никаква храна, заобикаляхме селата, защото се страхувахме от всички. Накрая разбрахме, че трябва да се цаним за ратаи. Прие ни украинско селско семейство, уредихме се да събираме картофи. Работихме на полето една седмица, не за пари, а срещу храна и нощувка. Но когато си тръгвахме, стопанката ни даде малко продукти и ние отново поехме на изток. Нямахме никакъв план, знаехме само, че трябва да се махнем по-далеч от войната, от немците.

На следващия ден срещнахме войници. Бяха руснаци. Оказа се, че сме излезли от зоната на немската окупация. Това беше голяма изненада. Тогава ние не разбирахме нищо от политика. Аз и сега не се ориентирам добре в нея. Знаехме за пакта за ненападение между Германия и СССР, но не знаехме за секретната част от това съглашение, предвиждащо да се раздели Източна Европа, като Латвия, Естония, Източна Полша (т.е. Западна Украйна и тогава Западна Беларус) и Бесарабия преминат към Русия, а Западна Полша и Литва — към Германия. В съответствие с тази документи Лвов премина към Русия. Не знаехме също, че Полша е капитулирала, а Русия е преместила своите граници според договорката между Сталин и Хитлер, присъединявайки отново част от териториите, които са й се полагали след разделянето на Полша през 1795 г.

Добрахме се до Лвов пеша. Останахме поразени — не бяхме виждали такива големи градове с красиви домове, с широки улици. Стигнахме до пазарния площад, търговията вървеше. Тук извадихме късмет — срещнахме наш приятел, също член на „Акива“, Арон Щам. Той бе по-голям от нас, от същите момчета, които мечтаеха да попаднат в Палестина. Оказа се, че много младежи от „Акива“ са се събрали тук и се надяват да си пробият път към някоя от неутралните страни, откъдето все още можеше да се замине за Палестина. По това време Литва оставаше неутрална и беше решено да се доберем до Вилно 36 36 Вилнюс на полски; името идва от река Вилня. — Бел.прев. . Но работата не се оказа лесна: ционистките лидери трябваше първо да организират пунктове за прехвърляне по пътя за Палестина, което пък бе много сложно в условията на военната обстановка в Европа. Търсеха се безопасни маршрути и обходни пътища.