Людмила Улицкая - Даниел Щайн, преводач

С Гриша е точно обратното: той толкова много ме превъзхожда интелектуално, че в негово присъствие онемявам и се страхувам да не кажа някоя глупост. Затова пък царувам напълно в спалнята, защото в леглото със сигурност съм по-умна от него. От общуването ми с Естер направих откритието, че спомените ми се оказаха много по-дълбоки и подлежат на преоценка. Те са гъвкави и променливи. Това е поразително!

Сега обаче не говоря за гъвкавостта на спомените, а за фактите. Всъщност аз не зная чак толкова много: от документите е известно, че с брат ми сме доведени в приюта от сестра Елжбета. Приютът е бил създаден от Ванда Василевска, любимка на Сталин — сега вече почти никой не помни името на тази полска писателка, комунистка, както и на полските деца, погубени от Сталин. Без Ванда нищо не би се получило, макар приютът да беше официално покровителстван от международния Червен кръст и тайно от полската католическа църква. Как сме попаднали при Елжбета, не знам. Известно е само, че сме доведени при нея не от майка ни, а от някаква друга жена и това е станало през 1943 година. Аз съм нямала и три месеца. Витек е бил на шест години. Как са ни прехвърляли през границата, също не зная. Дали официално, с документи от Червения кръст, дали нелегално. Но е трудно да си представя последното с две еврейски деца. Макар, от друга страна, по тези места селските хора открай време да са минавали границата по тайни пътеки през гори и блата.

Полският приют беше в Загорск. Защо са избрали това градче — малкия руски Ватикан, който по-рано се наричал Троицко-Сергиева лавра, — не зная. Сега няма и кого да се попита вече. Може би някъде в Полша доживяват живота си монахините, които се грижеха за нас. През 46-а самият приют се върна във Варшава и май че съществува и досега. Така се стекоха обстоятелствата, че попаднах за втори път там вече през петдесетте години, когато майка ми ме докара във Варшава.

Първите ми детски спомени са огромни куполи на църкви, свирки на влакове, бял хляб, какао, някаква сладка паста, американски подаръци. Осигуряваше ги Червеният кръст, а монахините не умееха да крадат. Аз бях най-малката, момиченцата си играеха с мен, носеха ме на ръце. Най-важното, имах си роден брат, първата любов в живота ми. Той беше много красив. Жалко е, че не е останала нито една негова снимка. До срещата ми с Естер той си оставаше единственият, когото съм възприемала като по-голям от мен. Той умря през 1953, на шестнайсет години.

Когато приютът се върна в Полша през 47-ма година, с Витек и още няколко деца ни оставиха в детски дом в СССР. Нас не ни бяха потърсили. Майка ни бе още в лагерите, а и нямахме роднини, които биха се разтичали за нас. Беше късмет, че с Витек се оказахме заедно, че не ни разделиха. Останахме в Загорск. Витек винаги говореше с мен на полски. Говорехме си, шепнейки. Това бе тайният ни език. Забавно е, че когато по-късно се озовах в Полша, дълго време говорех, шепнейки. Брат ми винаги ми казваше: непременно ще се върнем в Полша. Не съм обичала никого в света по-силно от Витек. И той ме обичаше повече от всички на света. Последните години, когато станах ученичка, той ме водеше в девическото училище, а след това отиваше в мъжкото през два квартала. Запомнила съм първия ден подробно: дадоха ни кафяви униформени рокли и бели престилки и той ме държеше за ръка. Другите момиченца бяха с майките и бабите си, а аз си имах брат и усещах неразбираемо преимущество. Толкова се гордеех.

Освен полския език имахме още една тайна, която Витек ми сподели, когато вече бяхме в съветския детски дом. Той каза, че сме евреи. Но наред с това добави, че вярва в католическия Бог. Не знам дали е бил кръстен. Но Витек ми говореше, че трябва да се молим, че Божията Майка е наша покровителка, тя се грижи за сираците. И аз й се молех, а Синът й въобще не ме интересуваше. Мисля, че всичко това бе внушено на брат ми от монахините. Когато Витек умря, аз се молех да възкръсне, но това не стана. Тогава, след смъртта на Витек, отношенията ми с Девата се развалиха. Престанах да се моля. А сетне тя ми се присъни: нищо особено, поглади ме по главата и се помирихме.

През всички тези години майка ни не знаеше нищо за нас. Не знаеше, че Витек е жив, не знаеше и че е умрял. Тя партизанстваше, след това воюваше. Била е по сталинските лагери и я пуснаха едва през 54-та, година след смъртта на Сталин. И след смъртта на Витек.

Срещата с майка ми стана в болницата: бях се разболяла от скарлатина и лежах в една московска болница. Тя дойде направо в стаята. Грозна. Лошо облечена. Суха. Не ми мина през ума, че повече от всичко се е страхувала в този момент да не заплаче. А аз заплаках — от разочарование. Майка ми уреди документите и заминахме за Полша. Това беше ужасно. Най-големият ужас в моя живот. Тя не ме обикна, а аз просто я възненавидях. Не знаех нищо за обстоятелствата, при които ни е изоставила. Чужда жена, тя и на външен вид не се отличаваше от измъчените руски възпитателки и загрубели гледачки. Представях си майка ми като блондинка в копринена рокля със светли къдрици, хванати с красива фиба…