Людмила Улицкая - Даниел Щайн, преводач

Април 1986 г., Санторини

Скъпа Естер! Нашите планове се нарушиха малко, защото, когато долетяхме в Атина, в хотела Гриша срещна свой познат — Сьома, също математик и бивш московчанин, който ни уговори да сменим маршрута си — вместо до Крит да плаваме до остров Санторини. Отначало не бях особено доволна, защото за Крит зная някои неща, а думата „санторини“ чувах за първи път. Но тук бях изненадана от Алекс — той бе във възторг, каза, че е чел за този остров, че той е останка от загиналата Атлантида. Така след два дена мотаене из Атина се качихме на кораб и седем часа по-късно се озовахме на Санторини. Ще отбележа, че Атина не ми направи особено впечатление, по-скоро ме разочарова. Тук древната история е абсолютно изолирана от съвременния живот: сгърчат антични отломки — две такива колони има и под прозорците на хотела, а наоколо всичко е застроено с калпави пететажни сгради; моята приятелка Зоя живее точно в такава до Тимирязевската академия в Москва. И хората според мен нямат нищо общо с онези древни гърци, за които пише Омир. Източен народ, напомнящ ми повече турци, отколкото европейци. За разлика от Гърция, в Израел имаш усещането, че продължава да тече същият онзи живот, който е съществувал някога, че той не е изчезнал и даже хората са все същите: носове, очи, гласове. Такова е мимолетното впечатление.

Когато доплавахме до Санторини, душата ми се преобърна. Островът е във формата на тесен сърп сред голям залив — остатък е от кратера на вулкан, казват, че не е съвсем угаснал, от време на време се обажда. Веднъж на сто години… Доплавахме до отвесния бряг, издигащ се на четиристотин метра нагоре, а на върха е разположен град Фира с малки бели къщички.

Същата отвесна стена се спуска надолу на огромна дълбочина. Това е вътрешната стена на избухналия преди 3500 години вулкан. Островът сега е претопени остатъци от вулканичната лава и каквото е останало от неразрушения остров, сякаш са образували една сплав. Вече трети ден сме тук, а моето чувство, че душата ми се е вкаменила и не помръдва, не минава. Островчето е мъничко — наехме кола и още първия ден го обиколихме цялото.

За кой ли път оцених Гриша — той знае абсолютно всичко. Разказва и показва как се редят някакви геоложки пластове. Седя половин ден и изчисляваше нещо на хартия, ядосваше се, че не си е взел компютъра. Каза, че наистина приливната вълна би могла да стигне до Крит и да разруши двореца Кносос. Не знам защо трябваше да смята, когато това го пише във всички пътеводители. Ти знаеш, винаги съм била любителка на пътешествията, а сега съм уверена, че на света няма по-хубаво занимание. Много съжалявам, че не можа да дойдеш с нас. Длъжна си да посетиш това място! Непременно!

Знаеш, че повече обичам разходките по магазините, отколкото по гори-планини, но тук има нещо особено: за пръв път почувствах, видях със собствените си очи величието на Твореца. Във всекидневния живот не усещаш това, а тук сякаш очите ти се отварят. Дори в Израел не съм имала такова усещане. Наистина там всяко твое откритие засяга историята, която започваш да виждаш като река, чиито брегове се менят постоянно, но тя си тече, все едно нищо не е станало. А тук природата крие такава мощ, че сама по себе си изключва възможността да няма Бог. Пиша глупости, но ти, естествено, ще ме разбереш. Тук личи ръката на Господ и това не може да не се види. Именно на Твореца, който не се интересува от дребните разпри между хорицата за това как е правилно да се вярва. Жалко, че мъжът ти не може вече да види тези неща. Възхищават ме и моите момчета — Гришка и Алекс. Те излазиха тук всеки камък. Аз повече си седя на балкона и гледам на една или друга страна. Или на плажа — пясъкът, между другото, е с вулканичен произход и е почти черен. Но на другия плаж има и червен и бял. Вълшебство! Моите момчета са накупили книжки и учат гръцки. Алекс казва, че иска да научи и старогръцки.

В същото време ние с Гриша преживяваме нещо като меден месец и всичко, взето заедно, ме прави щастлива както никога в живота ми. Аз също накупих много книжки и картички. Алекс непрекъснато щрака с новия си фотоапарат, така че като му дойде времето, ще получиш пълен отчет. Аз лежа в следобедните часове на горещото слънце, когато всички нормални хора си тръгват — а на мен едва след три дена ми мина усещането за вечния студ по гърба ми.

Целувам те. Ужасно съжалявам, че не тръгна с нас. Вярвам, че ако ти беше тук, щеше да бъде още по-хубаво. Твоя Ева.