Людмила Улицкая - Даниел Щайн, преводач

Естествено, ще ме питаш защо ми е било необходимо всичко това. Владек, мислех за тези евреи християни, които ще пристигнат в страната след мен. Не можеш да си представиш какъв шум се вдигна около този процес, съдиите и равините се изпокараха. Такава задача не съм си поставял.

Аз бих искал евреите християни — а по света те не са малко — да могат да се връщат в Израел и да се възстанови Църквата на Яков, Йерусалимската община, която произхожда от последната вечеря на Учителя с Учениците; нея почитат всички християни по света. Засега не се получава. Но въпреки всичко има една неголяма група католици, повечето поляци, сред тях има и няколко кръстени евреи. Събираме се в арабската църква, където нашите братя ни дават възможност да отслужваме меса в неделя вечер, след тяхната служба.

Много съм ти благодарен за изпратените списания. Признавам, че ти си единственият ми източник на църковни новини. В нашия манастир живеят извън времето, рядко в ръцете ми попадат съвременни католически издания, пък библиотеката е пълна с литература, която не ми допада особено. Макар понякога да е интересна. Не ми пишеш как е здравето на патера. Направиха ли му операция? Братски поздрав.

Даниел

1959–1983 г., Бостън

Попадна ми израелски вестник с новина, която ме върна към събития отпреди двадесет години. През пролетта на 45-а, когато ние с Естер хванахме първия влак от Беларус за Полша, с нас пътуваше младият евреин Дитер Щайн, който играеше решаваща роля за спасяването на част от хората от Емското гето. Всъщност това бе човекът, който ни спаси живота. Отначало не знаехме нищо за него. Беше известно, че Щайн ни е помогнал някак, немците го задържали и осъдили на разстрел, но той избягал — из градовете били разлепени листовки с портрета му: търси се… Била обявена и значителна сума за залавянето му.

С него се запознахме по-късно, в отряда на Дуров. Там замалко не го разстреляли. За късмет, тъкмо тогава ме доведоха в отряда да оперирам един ранен и се застъпих за него. Така ми се удаде да спася живота на моя спасител.

Детайлите на нашия разговор във влака са се изпарили от паметта ми. Направи ми впечатление, че младият човек е много екзалтиран: говореше за постъпване в католически манастир. Но в онези времена неуравновесеността беше норма… Нормалните хора загиваха най-рано. Оцеляваха единици, надарени с психологическа сила и определена грубост — изпитанията не бяха за фини хора. Ако бях психиатър, бих направил изследване за промените в психиката на партизанския лагер при екстремните условия. Впрочем това би била само една част от голяма книга за затворите и лагерите. Такава книга е необходима и ще я напишат. Не аз. Надявам се другите да я напишат.

Психологическите промени, които наблюдавах у този юноша, бяха насочени към „благородна“ цел и се обясняваха вероятно с неприемане на случващото се. Неприемането го е подтикнало да отиде в манастир… Това бе бягство от действителността, ескейпизъм.

През следващите години загубих Дитер Щайн от погледа си. Макар да поддържах спорадични контакти с някои хора. По-голямата част от оцелелите „партизански“ евреи се озоваха в крайна сметка в Израел и отчасти в Америка, но всички те бяха „ам хаарец“ 44 44 Ам хаарец — в разговорния език между евреи: невежа, особено по отношение на писмеността и познаването на религиозните закони. — Бел.прев. — съвсем прости хора, а аз не съм толкова сантиментален, че да се срещам с тях по-често от веднъж на десет години.

Връщам се към монаха Дитер Щайн. В Америка постоянно преглеждах израелските вестници и през 60-а година открих, че са пълни с негови фотографии. Оказа се, че Дитер Щайн е отишъл да се засели в Израел. Постъпил е в манастира „Стела Марис“ в планината Кармел. Възбудил съдебен процес срещу държавата Израел, настоявайки да му бъде предоставено израелско гражданство според „закона за завръщане“.

Във вестниците тази новина се съпровождаше с доста стряскащи дискусии. Усетих прокрадващото се скрито напрежение. Щайн сам по себе си беше странен казус: от една страна, Щайн — герой от войната, извършил подвиг, от друга — налага му се да се оправдава за службата си в Гестапо, защото това по принцип е престъпление.

Отгоре на всичко Щайн беше католически свещеник. Християнин. Живеейки в Израел, винаги съм чувствал до каква степен единството и животът на страната се определят от задружното противопоставяне на обкръжаващия арабски свят. Към това се добавя още едно обстоятелство, което премълчават от съображения за политическа коректност — дълбоката убеденост на евреите, че случилата се Катастрофа е съзряла в недрата на християнската цивилизация и е извършена от ръцете на християните. Макар нацистката държава да се е разграничила от църквата и много християни не само че не са одобрявали убийствата на евреи, но са ги и спасявали, няма как да се избяга от факта, че две хиляди годишното официално християнство, дори да се е ръководело от заветите за християнска любов, е носело в себе си и неизтребима ненавист към евреите. Затова Щайн, който е приел християнството, се възприема от много хора като предател на националната религия, преминал на страната на „чуждите“.