Людмила Улицкая - Даниел Щайн, преводач

През последните две столетия Вилно е бил столица на евреите от традиционното направление. До ден-днешен от различията между двете течения се интересуват само религиозните евреи. Но нацистите въобще не се интересували от тези тънкости — те са си поставили за задача да унищожат всички евреи: хасиди, митнагдим и въобще невярващите. Това е етнически геноцид.

Когато през декември 39-а година ние, младите евреи от полските покрайнини, попаднахме във Вилно, той ни се стори не само голям град на европейска държава, но и столица на западното еврейство. В онези години често го наричаха „Литовския Йерусалим“. Почти половината от населението бяха евреи.

Когато попаднахме там, Вилно според пакта Рибентроп-Молотов премина към Литва и литовците започнаха да изтласкват поляците. Това бе кратък период на независимост за Литва и на нас ни се струваше, че мечтата ни се сбъдва: скоро ще се озовем в Палестина. Не разбирахме, че всъщност сме попаднали в капан, който аха-аха ще се затвори. През юни 1940 г. Литва беше окупирана от Червената армия, а след още месец и половина влезе в състава на Съветския съюз. През юни 1941 г. Вилно бе завзет от войските на вермахта. Но ние не можехме да предвидим такъв развой на събитията.

Вилно ни хареса много, изкачихме се на планината Гедиминас, поразходихме се из европейските квартали и минахме по крайбрежните улици. Градът притежаваше особена миризма, дъх на дим от печки. Почти нямаше въглища, градът се отопляваше с дърва. Именно благодарение на това ние си намирахме работа: през първата зима се прехранвахме от рязането и разнасянето на дърва по високите етажи на вилнюските сгради.

В града все още работеха различни еврейски организации, в това число и ционистки, с които се свързахме веднага. За заминаване в Палестина трябваше да получим специален сертификат. Той беше безплатен за ненавършилите осемнайсет години. За моя брат шансовете да замине не бяха лоши, а моите — много малки. Той бе на шестнайсет, а аз вече бях навършил осемнайсет години.

Налагаше се да оцеляваме по някакъв начин, докато чакаме сертификата. Създадохме си кибуц — общност, в която всички работят заедно и нямат личен доход. Като в манастир. Заселихме се в доста просторен дом, всяка група имаше своя стая, единственото момиче сред нас се грижеше за домакинството. Всички останали работеха, а понякога работата бе много тежка. Отначало заедно с всички работех като дървосекач, после ми предложиха да стана ученик на един обущар. Човекът беше много беден, с куп деца; прекарвах при него почти целия ден: след работа оставах с децата и им помагах да си учат уроците. Аз пък се научих на обущарския занаят — и до днес сам си поправям сандалите.

Чрез Червения кръст установихме връзка и с нашите родители. Започнахме да си пишем. След раздялата ни те се бяха върнали у дома, но веднага ги преселили в друга област на Полша. Червеният кръст препращаше писмата. За последен път родителите ни са били видени живи от наши братовчеди, с които са живели заедно известно време. След това връзката прекъсна. Не знаем със сигурност в кой от лагерите са загинали.

В последното писмо от майка ни, което стигна до нас, тя ни умоляваше да не се разделяме в никакъв случай.

Но ние се разделихме — брат ми получи сертификат за заминаване в Палестина. Той тръгна за там по много опасен маршрут — през Москва и Истанбул. Беше януари 1941 година. Тежка раздяла; никой не знаеше ще се срещнем ли повече някога.

След заминаването на брат ми събитията се развиха по най-драматичен начин: на 22 юни 1941 година започна Руско-германската война. Час след обявяването й започна бомбардировка. След три дена руснаците предадоха града.

В този момент ние вече не бяхме там, бяхме решили да се махнем от града и се намирахме на около шестдесет километра извън него, докато не открихме, че сме се озовали на територията, заета от немците.

Върнахме се във Вилно. Научихме угнетяващи новини: в деня, когато Червената армия напуснала града, били стихийно организирани литовски банди и започнали да избиват евреите още преди идването на германците. Впоследствие голяма група литовци се включи в техните наказателни отряди.

Влязоха в действие антиеврейски закони: конфискация на собственост, забрана за поява на обществени места, забрана да се ходи по тротоарите. Накрая наложиха задължително носене на отличителен знак — звездата на Давид. Започнаха арести.

По онова време бях толкова наивен и не можех да повярвам, че немците имат обмислена система за унищожение на евреите. Възпитавали са ме в уважение към немската култура и аз спорех с приятелите си, като ги убеждавах, че отделни факти на насилие и издевателства са следствие от липсата на ред. Не можех да повярвам в друго. Твърдях: „Това не може да бъде! Не вярвайте на клюки! Немците скоро ще въведат ред“.