Людмила Улицкая - Даниел Щайн, преводач

Болеслав ми предложи да се преместя при него, смяташе това място за по-безопасно.

— Не приличаш на евреин, говориш полски като поляк. Не ти е написано на челото, че си евреин… Ще заявиш, че си поляк.

Отказах се. Имах немска справка с печат, че работя като обущар в гестапо, и си мислех, че тя ще ме опази.

След няколко дена, на връщане от работа се натъкнах отново на хайка. Затвориха улицата и вкарваха всички евреи, намиращи се в тълпата, в един затворен вътрешен двор, който бе като каменен чувал с единствен вход — тежки метални врати. Хайката провеждаше литовската тайна полиция в нацистки униформи. Те бяха особено жестоки. Вместо оръжие имаха дървени пръчки и прекрасно си служеха с тях. Доближих се до литовски офицер и му подадох документа си. Обясних му за кого работя. Той скъса скъпоценния ми пропуск и ме зашлеви.

Натикаха всички евреи в двора, затвориха вратите. Сградите, образуващи този вътрешен двор, бяха празни; бяха изселили хората от тях. Някои се опитаха да се скрият в празните квартири, други се вмъкнаха в мазето. Аз също реших да се скрия там. Като в много домове във Вилно в мазетата се намираха килери за съхранение на зарзават, разделени на клетки. Напипах някаква вратичка в тъмнината, но тя бе затворена. Тогава разместих дъските и се промъкнах вътре. Нямаше никакъв зарзават, малкото помещение беше пълно със стари мебели. Аз се скрих.

След няколко часа пристигнаха камиони, чуха се команди на немски. Появиха се немци с фенери и започна претърсване. Това много напомняше на игра на криеница, само дето загубилият нямаше шанс да се върне. През процепите между дъските върху ми бликна лъч светлина.

— Тук виси катинар. Да вървим. Няма никого другиго — чух аз и лъчът на фенерчето изчезна.

— Я виж, има процеп между дъските — отговори вторият.

Никога досега не се бях молил по-горещо на Бог.

— Ти подиграваш ли се? Оттук и дете не може да се промъкне…

Отидоха си. Седях час-два в пълна тъмнина и тишина. Ясно ми бе, че трябва да се измъкна. Литовският офицер скъса немския ми документ от гестапо. Оставаше ми само ученическата карта, получена през 1939 г. Там не пишеха националност, само името — Дитер Щайн. Обикновено немско име. Скъсах жълтата звезда от ръкава на дрехата си. Взех решение! Евреинът остава в това мазе. На повърхността излиза немецът. Трябва да се държа така, както се държат немците. Не, поляците. Баща ми е немец, майка ми е полякиня — така ще е по-добре. И родителите ми са умрели…

Добрах се до двора. Разсъмваше се. Притискайки се към стените на сградата като котка, се прокраднах до вратите. Те бяха затворени. При това бяха закачени толкова близо до каменната зидария, че не можех да се провра през пролуката. Камъните бяха поставени плътно един до друг. Не можеха да се избият без инструмент. Но аз имах такъв — неголямо обущарско чукче с приспособление за махане на пирони. Когато влизахме в двора, всички бяха претърсвани, но чукчето в ботуша ми не намериха. „Чудо — помислих си аз. — Още едно чудо!“

За около петнайсет минути избих два големи камъка. Образувалото се отверстие бе малко, но достатъчно за мен. Както виждате, и сега не съм едър човек, а в онези години не тежах и петдесет килограма. Промъкнах се през пролуката и се озовах на улицата.

Беше ранно утро. Иззад ъгъла се появи абсолютно пиян немски войник, съпровождан от тълпа малчугани, които му се присмиваха. Попитах го на немски закъде е тръгнал. Той ми протегна листче с адреса на някакъв хотел. Прогоних хлапетата и повлякох пияния немец към посочения адрес. Той бърбореше нещо неразбрано и от несвързания му разказ стана ясно, че тази нощ е участвал в акция за унищожаване на евреи.

Трябваше да се държа така, все едно съм немец. Не, поляк… И аз мълчах.

— Хиляда и петстотин, разбираш ли, хиляда и петстотин… — Той се спря. Започна да повръща. — Те не ме интересуват, но защо трябва да се занимавам с тях? Аз съм линотипен работник, разбираш ли, линотипер… Каква работа имам с евреите?

Не приличаше на човек, на когото му е харесало да разстрелва.

В края на краищата го доведох до хотела. На никого не би му минало през главата, че евреин води пиян немски войник.

Вечерта на същия ден открих фермата на Болеслав. Прие ме много топло. Във фермата се криеха още двама руснаци — избягали от лагер военнопленници, и една еврейка с дете.

През нощта, лежейки в килера, нахранен, в чисти дрехи, а най-важното — с чувство за безопасност, бях изпълнен с благодарност към Бога, който употреби толкова много време, за да ме измъкне от оная мишеловка.