Людмила Улицкая - Даниел Щайн, преводач

Даниел беше праведник. От човешка гледна точка той претърпява поражение — след неговия край енорията се разпада, разпада се и Църквата на Яков, сякаш не е съществувала. Но в известен смисъл и Исус е претърпял поражение, отначало не е разбран и приет от своя народ, а по-късно е приет от много други народи, но не е разбран. А ако е бил разбран — къде е новият човек, новата история, новите отношения между хората?

Моите въпроси не намериха отговор. Нещо повече, окончателно излязох от удобните схеми, които използвах в живота.

Но Даниел седи на стола, сияе и въпросите ми като че престават да съществуват.

Особено еврейският въпрос, Даниел бе закрил с тялото си непреодолимата пропаст между юдаизма и християнството и докато беше жив, в пространството на неговия живот всичко дишаше единно, чрез усилието на неговото съществуване кървящата рана се изцели. Не за дълго. За времето на един човешки живот. Неговият.

Всичките тези години мислих много и достигнах до няколко неща, които по-рано бяха скрити за мен. Например, че изказването на мнение не е задължително — това е фалшиво движение. Не е необходимо да имаш мнение по всички въпроси. Че християнството е наследило от юдаизма напрежението във взаимоотношенията на човека и Бога. Най-яркият техен образ е нощната борба на Яков с Ангела. Онзи Бог, който е наследен от юдаизма, предизвиква човека: борѝ се! Той си играе с човека, както снизходителният баща със синчето си, карайки го да напряга сили, да тренира душата си. И разбира се, се усмихва в метафизическата си брада.

Само че не е ясно къде да поставим петстотин души, стари и млади, които били разстреляни в Чорная пуща, когато осемнайсетгодишният Даниел се криел в гората… И още няколко милиона погубени.

Когато пристигам в Израел, аз въртя глава, учудвам се, ужасявам се, радвам се, негодувам, възхищавам се. Постоянно ме щипе носът — това е традиционното еврейско светоусещане: кисело-сладко. Тук е трудно да се живее, бульонът е твърде гъст, въздухът е плътен, страстите са закалени, твърде много патос и шум. Но да се откъснеш, също е невъзможно. Малката провинциална страна, еврейското село, саморъчно направената държава, и днес си остава модел на мира.

Какво иска Господ? Послушание? Сътрудничество? Самоунищожение на народите? Аз напълно съм се отказала от оценките. Не се справям. В душата си чувствам, че изживях важен урок с Даниел, а когато се мъча да определя какво толкова важно научих, урокът е този: въобще няма значение в какво вярваш, значение има само личното поведение. Голяма мъдрост! Но Даниел ми я положи направо в сърцето.

Лялечка, ти ми помагаше през цялото време. Не знам как щях да изплувам от този водовъртеж без теб. Навярно все някак щях да успея, но книгата би била друга. Глупаво е да ти благодаря — все едно да благодаря за любовта.

Тези дебели книги, когато ги завършваш, ти вадят половината душа и ходиш, олюлявайки се. Но едновременно с това се случват удивителни неща и героите, отчасти измислени, постъпват по начини, които не можеш и да си представиш. Общността на Даниел Руфайзен се е разпаднала.

Енорията на Даниел Щайн, моя литературен герой, полуспомен-полуизмислен, също се разпадна и развалини стърчат на мястото на Църквата на Илия при Извора, общинският дом е закован, но скоро някой ще му сложи ръка — той е много хубав и градината е прекрасна. Старческият приют е затворен. Пастирът си е отишъл и овцете са се пръснали. Църква на Яков? Йерусалимска община на евреите-християни? Няма, както и по-рано. А Светлината не помръква.

Ето, Лялечка, изпращам ти последните епизоди. Уморена съм до смърт от писма, документи, енциклопедии и справочници. Да можеш да видиш каква гора от книги е разпиляна по земята. По-нататък е само текстът. Л.

Декември, 1995 г.

Колата не запали нито от първото завъртане на ключа, нито от второто.

Даниел измъкна ключа и затвори очи. Помоли се да успее да стигне до вкъщи и едновременно помисли, че утре трябва да намине при автомонтьора Ахмед в Долния град. Съвсем далечна пропълзя мисълта, че колата е на осемнайсет години и й е време да си почине. После още веднъж завъртя ключа и колата потегли. Надали ще го подведе по пътя, само дано не загасне двигателят. Беше девет часа вечерта, 17-ти декември.

Нойхауз щеше да умре в близките дни, може би още днес. Колко великодушно и красиво е това прощаване с приятелите. И на него, на Даниел, също бе оказана честта — днес сутринта позвъни синът на професора, съобщи, че баща му е много зле и иска да се прости с Даниел.