Людмила Улицкая - Даниел Щайн, преводач

Ядяхме, пиехме и разговаряхме. Задаваха му въпроси, той отговаряше. За щастие, някой включи диктофона и по-късно имах възможност да чуя целия разговор, използван отчасти в тази книга. Като цяло, аз ползвах много от сведенията, написани за него, които почерпих от книгите — на немеца Корбах 148 148 Пастор Дитер Корбах следи живота и дейността на брат Даниел; през 1989 г. заедно с жена си Ирена подготвя и сам публикува малка книжка за него (но го включва в титула като съавтор): Daniel Oswald Rufeisen, Dieter Corbach, Daniel — der Mann aus der Lowengrube, Scriba Verl.; тя предхожда тази на H. Тек. — Бел.ред. , на американката Нехама Тек „Човекът от рова на лъвовете“ 149 149 Нехама Тек (род. 15.05.1931 г.) е професор по социология в Университета на Кънектикът. Тук е цитирана книгата й: Nechama Tec, In The Lion’s Den: The Life of Oswald Rufeisen. University Press: Oxford 1990. Десетилетие по-късно Амир Гера и Шалом Руфайзен (племенник на отец Даниел) създават документалния филм „Брат Даниел. Последният евреин“, който печели и награда от филмовия фестивал в Хайфа (2001 г.) — Бел.ред. , още някои неща. Всичко, което беше написано за него, ми се струваше много по-малко от това, което той заслужаваше. Опитах се да пиша сама, заминах за Израел, него вече го нямаше, срещах се с брат му, с много хора от неговото обкръжение. Както знаеш, от това начинание не излезе нищо.

В онези години аз имах много претенции не толкова към Църквата, а към самия Господ Бог. Всички предишни открития, на които толкова държах, изведнъж ми се сториха грозни и мръсни, някакви скучни вехтории. Такава застиналост, такова отвращение има в християнството.

Добре сте си вие, атеистите. Единствената ви мярка за всичко е собствената ви съвест. Във вашата католическа Италия църквата е винаги победителка. Освен това на Запад църквата е слята с културата, а в Русия — с безкултурието. Но колко е забавно: културните италиански атеисти: Умберто Еко, още десетина други и ти, самообявилата се италианка, се гнусите от съвременното католичество, като прекрасно разбирате, че ако отстраним католичеството от вашата изумителна култура, няма да остане нищо от нея. В Русия църквата е много по-слабо свързана с културата и много повече с примитивното езичество. Тук всички антрополози на света ще ме захапят за задника — как смея да недооценявам езичеството. И все пак, ако използваме метода на изключването, ще бъде интересно да се види какво ще остане в Русия от самото християнство — ако от него махнем езичеството.

Бедното християнство! То може да бъде само бедно: всяка тържествуваща църква, и западна, и източна, отрича напълно Христа. Няма къде да се денеш от това. Нима Синът Човешки, с износени сандали и в бедни одежди, би приел близо до себе си византийската шайка от царедворци, алчни и цинични, които днес образуват църковния истаблишмънт, върхушката. Пък и за какво им е Той? Всички те анатемосват, отлъчват се един друг, изобличават се в неправилно „изповядване“ на вярата. А Даниел през целия си живот е вървял към една проста мисъл — вярвайте както искате, това си е ваша лична работа, но спазвайте заповедите, дръжте се достойно. Между другото, за да се държиш добре, не е задължително дори да си християнин. Може даже да не си никой. Последен агностик. Безкрил атеист. Но изборът на Даниел е бил Исус, той е вярвал, че Исус отваря сърцата на хората и те се освобождават в Неговото име от ненавистта и злобата…

В Русия църквата е отвикнала да бъде победителка през съветските години. Повече й отива да бъде гонена и унижавана. Но ето какво стана — със смяната на властта нашата църква падна по гръб и замяука на държавата: обичайте ни и ние ще ви обичаме. Да краде и да разделя… И църковният народ прие ликуващо това поведение. А мен ме обзе отвращение — ако знаеш какви удивителни християни от старото поколение съм срещала в младостта си, незасегнати от съветското разложение, върнали се от емиграция: отец Андрей Сергиенко, Елена Яковлевна Ведерникова, Мария Михайловна Муравьова, Нина Бруни. Пък и тукашните издържали докрай старици — още една Мария Михайловна, скромната Кукушкина, която оставаше с малките Альоша и Петя, докато аз празнувах любовта си в ателието на Андрей, портиерката Анастасия Василиевна, подаряваща ни своите трогателни картинки с петли и кучета… В края на краищата отец Александър Мен, отец Сергии Желудков, Анатолий Емануилович Краснов-Левитин, Ведерникови… Тези хора бяха за мен църквата.

Тук разбрах, че си припомням и прекрасните лица на днешните отци — Александър, Владимир, Георгий, Виктор (Мамонтов). Ще се съберат и още десетина. Кой е казал, че праведниците трябва да са много? Нали за спасението на света са достатъчни и трийсет и шестима.