Людмила Улицкая - Даниел Щайн, преводач

Пътят беше почти пуст — делничен ден, вечерта, хората са се върнали от работа; ленти от пламъчета, или струпване на алени светлинки се сменят с тъмнина, прорязвана от блуждаещите бели игли на фаровете.

Какъв безкраен опит със смъртта, безкрайни срещи… Невъзможно е да се преброи колко хора умряха и бяха убити пред очите ми. Копах гробове, затварях очи, събирах части от разкъсани тела, изповядвах и причестявах, държах за ръка, целувах, утешавах роднините, опявах, опявах, опявах… Хиляди покойници.

Има две смърти, които обаче са тук, тези двамата стоят отляво и отдясно, огромният лесничей и слабоумното момче, които изпратих на разстрел през четиресет и втора. Казах: ето тези. Лъжесвидетел. Двайсет млади и здрави мъже бяха спасени, а предателят бе разстрелян и заедно с него селският глупак, без да е виновен за нещо… Какво направих? Какво направих? Още един светец за пред Господ, ето това сторих…

Никога досега не е имало такова леко и естествено прощаване, както с Нойхауз — все едно приятели се разделят за някое време, за да се срещнат скоро отново. Великият Нойхауз! А нали той неведнъж се е смял над идеята за Спасение. Отначало трябва да тренираш тук, на земята: да се научиш да се спасяваш от местните неприятности — комари, болки в корема, гнева на началника, свадливостта на жена си, капризите на децата, силната музика от съседите — и ако тук се получи, има надежда да се получи и там.

С кого воювам цял живот? За какво? Против какво? Май че внасях много страст, много лични неща. Навярно съм неразумно ревнив… Може би съм прекалено много евреин? Знам повече от другите? Не, не… все пак не! Аз просто виждах ясно къде Те има и къде Те няма. Господи помилуй, Господи помилуй, Господи помилуй…

Така добре се съчетаваха равният шум от двигателя, обичайното молитвено мърморене, избухването на срещаните светлини, отговарящите им фарове и това редуване на огньове и мрак. Имаше някакъв добър ритъм, съгласуван с всички други звуци, шумове, движения, и даже ударите на собственото сърце се вписаха в общата партитура. Може би така се чувстват жокеите, състезателите, пилотите, образуващи едно цяло със създание от друга природа.

Пак си помисли за Нойхауз: светът е тъй прекрасно съгласуван и само неговото сърце се спъва, забравило за свещения ред — систола, диастола; невидимият водач в синусово-предсърдния възел се отклонява и ритмичната вълна не предизвиква възбуждане чрез предсърдието към камерите и не се извършва онова, което се е вършело дълги години, минута след минута, в дълбока тайна от този, който носи сърцето в гърдите си и въобще не се замисля за това непреставащо през целия живот биене…

Отдавна бе отминал Тел Авив, направи рязък завой нагоре по планината към Бейт-Орен. Пътят беше еднопосочен, тесен и макар да нямаше насрещни коли, той намали скоростта. Това малко разстрои установения ритъм, защото двигателят заръмжа с по-нисък тон. От рязкото изкачване той се напрегна, кихна и сякаш се накани да заглъхне. Но не го направи и колата запълзя по-нататък. Следваше малък хребет и ето пред него се откри тъмният простор с далечни огньове и бреговата линия, очертана от двойна верига светлини. По-нататък пътят слизаше по наклон, неголям, но лъкатушещ. Даниел задържаше, леко удряше спирачките на колата, докато не усети, че те не го слушат, и натисна педала им докрай, но колата все повече ускоряваше движението си. Пътят се изви, той ловко взе завоя. Макар да включи на първа, колата се засилваше все повече и не успя да вземе следващия завой… Пробивайки мантинелата като лека пръчица, тя полетя около десет метра надолу и се сгромоляса в каменистото дере. Пламъците лумнаха нагоре в два гъсти ръкава. Автомобилът бавно се обърна, намери единствения улей помежду два каменисти склона и забумтя надолу, оставяйки след себе си червен шлейф. От мястото на приземяването му, нагоре, към пътя, изригна огънят — пламна сухата трева и след миг стигна до шосето. Сега той се разпространяваше само на ширина, пътят образуваше естествена преграда, зад него имаше стръмнина, по която не растеше никаква трева. Пламъците се разпространяваха. Беше много красиво и много зловещо.

Хилда се събуди посред нощ като от часовник — време е за ставане. Погледна стрелките: един и половина. Не й се искаше да спи. Излезе на дворчето, седна в градинското кресло. Странно усещане: студено очакване на събитие, сякаш трябваше да се случи нещо страшно и величествено. На пластмасовата маса имаше забравени от някого кибритени клечки. Тя драсна една, погледна разгарящия се конус на синия пламък и изведнъж съжали, че не пуши. Клечката угасна, догаряйки до пръстите й. Тревогата не я напускаше, но нищо не се случваше.