Людмила Улицкая - Даниел Щайн, преводач

Свикнали сме да се отнасяме към самото знание, към процеса на овладяването му, като към област, лежаща извън нравствения закон. Познанието и нравствеността са координати от различните системи, но в съня ми се оказа, че не е така: натрупаните знания за предметите, идеите, явленията бяха заредени с нравствен потенциал. Не съм съвсем точна, още един непреводим случай. По-точно, не нравствен, а творчески. Но творческото начало се съотнася с положителната нравственост.

Извинявай, скъпа, че пиша толкова абстрактно, но не мога да изразя нещата по-ясно, защото всичко се свежда до напипване, до интуиция, до някакъв вътрешен навигатор. Ако огрубим безобразно нещата — старомодната антитеза „наука-религия“ е абсолютна глупост. Тук в това пространство, не възниква съмнение, че науката и религията растат на един корен.

И така, продължавам да бродя из тези зали, търся неизвестно кого, но го търся със страст — необходим ми е до смърт. Той се приближава, бута се в мен като куче, а аз веднага разбирам: той е! Изведнъж от малко, компактно и меко същество той се разгърна, разду се, превърна се в нещо огромно; помещението и всички други зали изчезват, той се оказва по-голям от всички тях — побира целия свят в себе си и аз също се оказвам вътре в неговия свят. Съдържанието на този свят е „Победата“. Само че по-правилно е да се каже: „Побеждаване“.

И сега осъзнавам какъв въпрос ме е мъчил и защо съм търсила този Ангел на Побеждаването. Скъпият ми Даниел ми се струваше победен. Защото замисленото от него конкретно начинание — възстановяването на църквата на Яков на Светата Земя, не се състоя. Нямало го е, няма го и сега. То се задържа онези няколко години, през които той живя там, беше свещеник, възпяваше Иешуа на родния му език, проповядваше „малкото християнство“, личното, религията на милосърдието и любовта към Бога и ближния; а не религията на догматите и властта, могъществото и тоталитаризма. А когато той умря, то единственият мост между юдаизма и християнството се оказа неговото живо тяло. Отиде си — и мостът изчезна. И аз усещам това като печално поражение.

Съществото, разпростряло се в целия свят, имаше и меч, и очи, и пламък, но в него се заключваше и целият Даниел, който не бе погълнат като Йона от кита, а беше органична част в състава на този свят. Като наяве усещах усмивката на Даниел, дори някои черти от външността му — малката брадичка, детският поглед от долу нагоре, учуден и с някакъв прост въпрос като: как вървят нещата, Люся?

Щом осъзнах, че той си е отишъл непобеден, аз се събудих.

Беше вече утро, и то доста късно, от вчерашната вечер ме отделяха не осем часа сън, а огромно време на дошлото абсолютно незаслужено знание. Какво точно — не мога да го изкажа. Зная нещо за победата и поражението, което не знаех по-рано. За тяхната относителност, временност, изменчивост. За нашата пълна необходимост да определим дори такова просто нещо: кой победи.

Тогава разрових записките си от времето на последното ми пътуване до Израел. Бях с приятелите си Лика Нуткевич и Серьожа Рузер. Пътувахме край Кинерет, отминахме кибуца Хаон, където развъждат щрауси. От двете страни на пътя цъфтяха макове и синап, който Лика нарича дива горчица. Отминахме Гергесин, арабския Курси. В Капернаум попаднахме на манастир с един монах. Свещеникът идва да служи в събота веднъж на две седмици. Това е чудно място за изтощения човек. Библейското място на чудото с хлябовете и рибата.

Натъкнахме се на храма на Апостолите. Вървяха строителни работи — ремонтираха пристана. Работниците бяха грък и югославянин. Беше заключено. Появи се един гръцки монах, отвори ни вратата на храма на Апостолите и ни заразказва за живота. Говореше доста свободно на руски. Те дори служат на руски, защото идват много руснаци от Тверия. На него не му харесва, когато по време на една служба смесват иврит с други езици, както сега е прието повсеместно. Той беше уверен, че при следващото поколение службата ще се води изцяло на иврит, защото децата ще пораснат и ще забравят руския.

Спогледахме се с Лика и Серьожа — ето я църквата на Иаков. Тук, в Израел, ще има православни и католици, разговарящи с Бог на иврит. Но ще има ли и евреи сред тях? За това ли мечтаеше Даниел? А може би това не е важно?

Монахът говореше, че за Израел би било по-изгодно да покръсти арабите, защото с араби-християни е по-лесно да се разбереш, отколкото с араби-мюсюлмани. Монахът съжаляваше, че това не се възприема. Като цяло, държавата затруднява християните чрез визите, пребиваването в страната, натурализацията, застраховките. Каза, че евреите не искат мир. А арабите — още по-малко.