Людмила Улицкая - Даниел Щайн, преводач

Той се качи на колата и пристигна в Йерусалим. Синът на професора с плетена кипа и в черно, лъщящо от старост сако, го заведе в кабинета на баща си.

— Искам да Ви предупредя: преди няколко години му поставиха кардиостимулатор, макар дълго да се колебаеха, защото сърцето му бе износено и рискът бе голям. Баща ми каза: направете го. И ето вече девет години. А сега машинката отказа, започна аритмия, която не могат да овладеят. Снощи извикахме „Бърза помощ“, баща ми попита колко му остава, лекарите му казаха, че не е много. Той отказа да отиде в реанимацията. Сега има сърдечни болки, от време на време го отпуска и тогава моли някой да влезе при него.

Даниел изчака в кабинета около четиресет минути, докато жената на професора, Герда, не го повика при Нойхауз. Мъничка, като кукла, в края на двайсетте години тя е била призната за най-красивото момиче във Виена, когато още не са знаели, че красотата на жените започва след метър и осемдесет.

— Пет минутки — прошепна тя, Даниел кимна.

Старецът седеше на кушетката, опирайки се на големи бели възглавници. Но лицето и косата му бяха по-бели от тях.

— Добре е, че дойде — кимна Нойхауз. — Герда казваше, че си говорил по телевизията. Но беше забравила за какво е било предаването.

— Разпитваха ме за войната, как съм служил като преводач при немците — отвърна Даниел.

— Ето, ето, аз също бих искал да те питам: не си ли се къпал в банята с тях?

— Един път. В банята имаше много хора. Не успяха да ме разгледат. Бях се свил от страх и не можаха да ме видят. Но се бях подготвил да ме разобличат — призна си Даниел.

— Да… Аз исках да се сбогувам с теб. Нали виждаш, отивам си — Нойхауз се усмихна с умното си лице, затвори очи, — отивам при моя Учител, при твоя Бог.

На вратата си появи синът на професора. Герда, обърната към прозореца, гледаше втренчено към голямата акация. После тя изпрати Даниел до долу, благодари му и му стисна ръката.

Казват, че когато Нойхауз срещнал жена си, над главата й засияло златно венче и той разбрал, че това е неговата годеница.

Когато веднъж се разболели от менингит и двете им деца — син и дъщеря — и били изправени пред смъртта, Нойхауз сключил договор с Бог децата му да останат живи. Те се съвзели, но нямат собствени деца. Цял живот работят с чужди: синът е директор на училище за деца със забавено развитие, а дъщерята учи глухонеми да разговарят.

А когато Нойхауз си правил операция на сърцето, един негов голям приятел дал обет да раздаде богатството си на бедните, ако болният оживее. И Нойхауз го разорил.

Разправят още, че по време на лекции професорът свалял кипата от главата си и я слагал на масата:

— Това е само плат! Разбирате ли, плат! Той няма отношение към проблемите на вярата. Ако сте дошли на моите лекции да се учите на вяра, сбъркали сте вратата. Аз мога да ви науча да мислите. Но не всички.

За него разказват притчи и анекдоти като за раби Йоханан бен Закай…

Жалко, че Хилда ходи на занятия при него само два семестъра. Нещо й попречи. Да, организираха детска градина към енорията и тя не можеше да пътува често до Йерусалим.

Моторът на колата работеше нежно и без напрежение и Даниел мина Латрун. На противоположната страна се намираше Емаус. Навярно именно по това време, в краткия здрач тук, на трапезата за вечеря двама пътници са се срещнали с трети непознат. Говорили са, но не са го познали 150 150 „И, ето, в същия ден двама от тях отиваха в едно село на име Емаус, шестдесет стадии (Около 11 километра) далеч от Йерусалим. И те се разговаряха помежду си за всичко онова що бе станало. И като се разговаряха и разискваха, сам Исус се приближи и вървеше с тях; но очите им се удържаха да Го не познаят.“ (Лука 24:13–16). — Бел.прев. . Сега има малък манастир, растат лози и маслинови дървета, а на етикетите от тяхната продукция е написано „Емаус“.

Стъмни се. Емаус остана назад и той пътуваше по пътя за Тел Авив. Представяше си маршрута добре — през Тел Авив за Хайфа, десет километра преди нея трябва да свърне към кибуца Бейт-Орен. Дивни места, най-добрите планински картини от Израел. Там вече е Кармел. След още двайсет километра е манастирът. Вечерна молитва. Четири часа сън. Ще бъде ли жив Нойхауз на сутринта? Или вече ще е отишъл при „моя Учител“, при „твоя Бог“…, както каза той. Как красиво си отива — сред семейството си, приятели и ученици. Каква жена са му изпратили… А аз дали съм видял златно венче над главата на Марися? Разбира се, че да. Не венче, а сияние от моята собствена любов, отправена към нея. И Хилда сияеше със същата светлина на женственост и душевна невинност… Колко чудесни жени имаше — и всички те не бяха за него? Нито Марися, нито Хилда, нито Герда са били предназначени за него. Косите, сплетени на плитка или вдигнати на кок, или къдриците по раменете им, техните шии, рамене, гърди и кореми… Колко е хубаво да живееш с жена, със съпруга, образувайки едно цяло, като професор Нойхауз и неговата Герда… и дори безумните Ефим и Тереза се утешават един с друг… А аз — с теб, Господи. Слава на Теб…