Людмила Улицкая - Даниел Щайн, преводач

— Към пет сутринта.

— По-точно не помниш ли?

— Не. Аз дори не се бях събудил напълно. Баща ми каза: да тръгваме, и аз се измих набързо.

— Кой, освен теб, беше в колата?

— Баща ми и Барух.

— Не се ли учуди, че Барух е във военна униформа и с автомат?

— Не съм обърнал внимание.

— За какво говорихте по пътя?

— Не съм се заслушвал. Че баща ми ще го вземе на връщане, нещо такова.

— По-точно не помниш ли? Къде точно? Кога?

— Май че Барух трябваше да отиде някъде по работа, а след това се канеше да се върне в залата на Авраам. Нещо такова.

— Той обясняваше това в колата?

— Май че да.

— Значи, вие стигнахте заедно до пещерата и заедно влязохте вътре?

— Да.

— Барух каза ли нещо друго за намеренията си?

— Не. Те си говореха нещо с баща ми, но не съм чул за никакви намерения.

— Къде се разделихте, когато стигнахте в пещерата?

— Влязохме заедно в залата на Авраам. Не съм видял кога е излязъл.

— Какво стана после?

— След известно време чух автоматен откос, после пак. Веднага разбрах, че е от залата на Исаак. С баща ми побягнахме натам, но всичко вече беше оградено. Тогава излязохме на улицата и тръгнахме към паркинга. Не ни пуснаха да минем. Връхлетяха войници и араби, около хиляда се втурнаха… От там, където стояхме, се виждаше как изнасят убитите. Кървища… И ранени имаше много.

— Видя ли някакви познати в тълпата?

— Не.

— Знаеш ли, че Барух Голдщайн е влязъл в залата на Исаак и е застрелял много хора?

— Знам.

— Знаеш ли, че е бил убит на място?

— Знам.

— Сега ще ти се наложи да разпознаеш тялото на Барух Голдщайн.

Март, 1994 г., Кфар Шаул

Психиатрична болница

— Ние говорихме с него, Дебора. С него се контактува трудно. А без контакт няма да ни е никак лесно да го извадим от това състояние. Иска ми се да ни разкажеш за поведението му след случилото се.

— Вече ме викаха на разпит.

— Мен не ме интересуват политическите ти възгледи и степента на участие на съпруга ти в събитията. Защо ме гледаш така? Аз лекувам болести, а не политически възгледи. От кой момент поведението на Бенямин ти се стори неадекватно?

— Не зная какво да смятам за адекватно, а какво за неадекватно. Когато викат един юноша да разпознае обезобразения труп на човек, когото е виждал едва ли не всеки ден, може ли да се каже, че това е адекватно? Какво право са имали да го водят там? Той тогава нямаше шестнайсет.

— Аз също бих възразил, ако ме бяха питали. Но не са ме питали. Така че сега трябва да върнем момчето към нормалното му състояние. Доколкото разбирам, той е понесъл много тежко това разпознаване?

— Да. Не беше на себе си. Качи се в стаята си и не желаеше да вижда никого. Дори малката си сестричка.

— Дълго ли продължи това? Нежеланието да общува с когото и да било?

— Дълго? Продължава и досега. Не иска да разговаря нито с мен, нито с баща си. Не идваше да обядва. Дори в събота. Носех му в стаята храна, но нито веднъж не видях да е ял. Когато отслабна толкова много, че лицето му се обтегна, разбрах, че хвърля храната в тоалетната.

— Баща му опита ли да говори с него?

— Отначало опитваше, веднъж му се развика, а после прекрати всякакви опити за общуване. Един път предложи да отидат на гроба на Барух — него го погребаха в Кирят Арба, в парка Кахан, но Бенямин рязко отказа.

— А как се държи с теб?

— И на мен не ми отговаряше. Обръщаше се към стената. Почти през цялото време лежеше с лице към стената.

— Защо не повикахте лекар?

— Просто не успяхме. Баща му смяташе, че той е твърде впечатлителен и трябва да му мине от само себе си. Имаме седем деца и всяко има свои проблеми. Точно в това време бяха болни двете по-малки, после откриха гастрит на голямата ни дъщеря. Постоянно ходех по болниците ту с едно, ту с друго дете.

— Бенямин през цялото време ли не ходеше на училище?

— Не. Той отказваше и ние не настоявахме. Мислехме, че по-добре да пропусне годината, но да не го насилваме.

— Не е ли говорил за някакви суицидни намерения?

— Какви намерения? Той изобщо не говореше с нас.

— А с някого говореше ли? С братята си, с приятели?

— Не искаше да излиза от стаята си, когато идваха негови приятели.

— Какво се случи в деня, когато се е опитал да си пререже вените?

— Излязох от къщи в седем сутринта, откарах малките на детска градина, другите на училище, а после отидох да пазарувам. Когато пристигнах у дома, от тавана се лееше вода. На втория етаж имаме баня и той беше източил целия бойлер. Хукнах нагоре, Бенямин седеше свит в банята, вените му прерязани, но кръвта не бе много. Беше почти в безсъзнание. По-скоро в шок, отколкото припаднал. Вдигнах го. Той не се съпротивляваше. Извиках веднага „Бърза помощ“. Това е всичко. Но сега искам да си го прибера по-бързо у дома.