Людмила Улицкая - Даниел Щайн, преводач

А вчера чествахме моята петдесетгодишнина. Решихме да организираме пикник край храма, както едно време. Тъкмо се падаше и неделя, след службата — имаше много хора, почти цялата енория. Имаше и гости — пристигнаха няколко души от Йерусалим, Беба от Тиберия, отец Всеволод, Фридман, Копейщиков, Нина и Сьома Циглер, много деца. Пристигна любимият ни „малък брат“ Жюлиен Сомие от Акко, лудата „малка сестра“ София, която живее върху шкафа, защото малката й квартира е натъпкана с всички бездомници, с които й се е удало да се сдобие, една американска професорка, една руска писателка и някакъв унгарец — бедняк, който се бе настанил до нашия храм.

Мисля, че се събраха петдесет-шейсет души. Сложихме масите.

Децата изпяха Happy Birthday, отец Всеволод — „Многая лета“ на руски, с неговия басов глас. А сетне започнаха да ми връчват подаръците — всякакви глупави неща, не знам къде ще дяна всичко. Най-хубавите подаръци са детските рисунки, красиви са и заемат малко място. Доктор Фридман ми подари изумителна книга — изкуството на Цикладските острови, морски красоти, делфини, раковини. Смята се, че това е изкуството на изчезналата Атлантида. Би било добре в следващия си живот да съм художник. Даниел се появи с голям пакет. Разтвори го и извади червен пуловер. Това беше най-неочакваният подарък. Той го бе изплел сам. Разтвори го, разстла го на масата и рече: мислех, че съм се отучил да плета, но ръцете ми помнят. При монахините съм плел различни неща, те ме научиха. Продаваха на пазара чорапи, пуловери. През войната, разбира се. Сами си предяха вълната. Но пък нямаше такава хубава вълна. Носи го със здраве — червеното отива на блондинките. Голям червен пуловер с „Голф“-яка!

След като всички си отидоха, взех да подреждам подаръците и намерих един неразопакован. Оказа се, че в него има кръгло бедуинско огледало в избродирана рамка от плат, от тези неща, които се прикрепят на стената в бедуинските палатки. Наведох се над него — гледаше ме червено сбръчкано лице, обгоряло от слънцето, обградено от светли коси, много по-светли от тези, които имах някога, защото бяха наполовина побелели, и бледи малки очи с розови клепачи. Сухи, тъмни устни. Това бях аз. Не се познах веднага.

Какъв щеше да бъде този ден, ако преди трийсет години си бях останала в Бавария, в едно отдалечено предградие на Мюнхен, на брега на Щарнбергското езеро…

Скъпа Ляля! Пиша и се давя в сълзи. Аз не съм истински писател. Истинските не плачат. Онези живи хора, които видях заедно с живия Даниел, бяха други, моите са измислени. И самият Даниел отчасти е измислен. Още повече, че нямаше никаква Хилда — вместо нея имаше една корава и властна жена, чийто живот е абсолютно неизвестен за мен. Нямаше нито Муса, нито Тереза, нито Гершон. Всички те са фантоми. Имаше други хора, които видях, но нямам право да се докосвам до личния им живот.

Онази чудесна немкиня, чийто ангелски образ поставих редом с Даниел, е заминала от своята родна Германия в малка православна община в Литва. Тамошният настоятел е грузинец, феноменално музикален, понякога при него идват сестрите му от Грузия и заедно организират такива духовни концерти, че „Хилда“ с нейната немска музикална чувствителност се облива в сълзи. Но аз защо плача?

Няма да назовавам истинското й име, но не мога да не си доставя удоволствието, скъпа Ляля, да ти споделя, че тя е ангел — небесен ангел, а не човек! Неотдавна тя пристигна от Германия в Литва на малък трактор, който сама е карала по междуселските пътища цели петстотин километра със скорост десет километра в час — мършава, побеляваща блондинка с раница на гърба, седнала в кабината на трактора. Общината е бедна, много им трябваше трактор. Такова нещо не бих могла да измисля.

Аз не съм истински писател и тази книга не е роман, а колаж. Изрязвам с ножица парчета от собствения си живот, от живота на други хора и ги слепям „без лепило“; жива повест с парчета от нашите дни.

Ужасно съм уморена. Понякога влизам в стаята при Андрей, от неговия прозорец се вижда водовъртежа на клоните, от шестия етаж болните тополи, кленове и брези изглеждат много по-добре, отколкото отдолу, от детската площадка. Гледам зеления цвят — зеленината е още свежа и блестяща, и очите ми се лекуват…

Изпращам ти четвъртата част. В действителност тя е една пета от цялото. Целувам те. Л.