Людмила Улицкая - Даниел Щайн, преводач

Кристоф Екке: Хареса ли Ви нашият град?

Даниел Щайн: Фрайбург ме трогна много. В деня, когато пристигнах, обърнах внимание на ручея, който се вие из целия град в каменното си корито. Помислих си: как разкрасява града едно скромно ручейче. Смятах, че това е средновековна забележителност, съхранила се до наши дни. Сетне излязох на градския площад и ми показаха новата синагога, построена вместо разрушената през войната. Оказа се, че ручеят извира от фонтана край синагогата, от фонтана, символизиращ сълзите на тези, които оплакват загиналите еврейски жители от вашия град. Били са около две хиляди, депортирани във Франция, където са загинали в лагер на смъртта. Мисля, че това е най-прекрасният знак в спомена за Шоа, който аз съм виждал. Ручеят прави град Фрайбург много по-красив.

Андреас Вигел: Можем ли да дойдем в Израел през ваканцията и Вие да ни покажете любимите си места?

Даниел Щайн: Да, разбира се. Аз водя екскурзии из Израел. Да си монах не е професия. Сегашната ми професия е екскурзовод. Ще ви оставя адреса си, пишете ми по-отрано и ще можем да ви приемем. Но задължително по-отрано, защото понякога пристигат наведнъж много туристи, а аз не обичам особено да водя големи групи.

Елизабет Баух: Какви са отношенията Ви с евреите? Имам предвид, как се отнасят те към Вас?

Даниел Щайн: Евреите са мои братя. Семейството на родния ми брат отдавна е свикнало, че си има странен роднина — католически свещеник. Имам много близки и топли отношения с племенниците си — имам три племеннички и един племенник. Има учени евреи и дори равини, с които се намирам в дружески и много съдържателни отношения. Когато пристигнах в Израел, ме посрещнаха като борец срещу фашизма, дори като герой. Някои приеха факта, че съм християнин. Други се дразнят от това. Но не чувствам враждебност лично към себе си, макар в историята на християнството да има такива страници, които ми се иска да откъсна. Уви, това не е възможно… Страхът и недоверието на юдеите към християните са исторически обосновани, тъй като църквата се е проявявала често като организатор на еврейските погроми.

Фатима Адаши: Как се отнасяте към тези, които не вярват?

Даниел Щайн: Скъпа Фатима! Признавам, в живота си не съм срещал невярващи хора. По-точно, почти не съм срещал. Болшинството хора, освен тези, които напълно и без уговорки приемат избраната от тях или унаследена от родителите им вяра, имат своя представа за Висшата Сила, за онзи Двигател на света, който ние, вярващите, наричаме Творец.

Има и хора, които обожествяват някаква собствена идея, провъзгласяват я за Бог, служат му и му се покланят. Идеята може да бъде всякаква, а към тази порода хора се отнасят например убедените комунисти и фашисти. Понякога идеята може да бъде съвсем малка — например тази за извънземните или за вегетарианството, но човек е способен да обожестви всяка. В случая с вегетарианството идеята не е опасна за околните, но в случая с фашизма — много опасна.

Сред моите приятели имаше един лекар, който на думи отричаше присъствието на Бог в света, но живееше в такова безкористно служене на болните, че неговото непризнаване на думи на Бога нямаше никакво значение. Моето отношение към вярващите и невярващите е еднакво. Разликата е само в това, че ако християнин извърши престъпление, това е особено срамно.

Томас Лютоф: Кога ще дойдете пак в Германия и в кой град? Иска ми се да Ви чуя още веднъж. Струва ми се, че имам много въпроси, но сега не знам защо не мога да Ви задам нито един. А, ето въпрос: Не бихте ли написали книга за своите приключения?

Даниел Щайн: Не зная кога пак ще мога да дойда в Германия. Имам много работа у дома, трудно е да се измъкна. Добре е, когато човек има много въпроси. Когато въпросът зрее вътре в човека и започва да го тревожи, то той неминуемо ще получи отговор. Книги не пиша — лош писател съм. Освен това ми се налага да говоря толкова много, че изобщо нямам време за писане. Едва успявам да отговоря на писмата.

1994 г., Хайфа

Преди няколко дена привършвах работа, след като изпратих детската група, отлепях пластилин, миех съдовете и бях уверена, че съм сама в дома. Надникнах в стаичката, която тържествено наричаме „кабинет“, и видях Даниел в полумрака: седеше на стола в ъгъла със затворени очи, устните му мърдаха, а пръстите му бързо-бързо се движеха — в ръцете си държеше куки. Плетеше? Или тъй ми се бе сторило? Той дори не чу, че съм влязла. Губи слуха си, отдавна бях забелязала. Излязох тихичко с тъжно чувство. Но ми беше и малко смешно — сякаш го бях хванала да върши нещо неприлично.