Людмила Улицкая - Даниел Щайн, преводач

Драга моя и уважаема Естер! Пише Ви Нафтали Лейзерович, ако ме помните. Аз отлично помня Вашия мъж Исак, който ми отряза крака в гората и много добре направи, защото вече гангрената почваше и той ме спаси от смъртта. Упойката се състоеше от чаша спирт и дървена пръчка, която гризях, докато не загубих съзнание от болка. Вие, уважаема Естер, подавахте инструментите на мъжа си — той режеше костта с обикновена ножовка, затова пък ми направи такъв добър чокан, че макар да съм сменил много протези, чоканът не е мръднал — като новичък е. Бог е дал на Исак — лека му пръст! — златни ръце, на Вас също!

Да Ви разкажа малко за себе си. Добрах се до Израел с единия си крак през петдесет и първа година, дотогава бях къде ли не: в Италия, в Гърция, в Кипър. Бях и в лагери за военнопленници, и в лагер за бежанци, и просто така — сам за себе си. През 51-ва успях да стигна до вкъщи, срещнах наши момчета, намерих си място във военната промишленост, казвам ти го тайно. Работех в конструкторско бюро, много ме уважаваха там, макар да нямах истинско образование. Ожених се за унгарска еврейка, беше красива жена, но не дай Бог, с какъв характер само. Създадохме три деца с нея — двама сина и една добра дъщеря. Единият син върви по моите стъпки, работи в областта на електрониката в Америка, другият е в банка, но в Израел. Дъщерята е лекар. Жена ми умря преди девет години, отначало размислях дали да не се оженя пак. Сетне престанах — сам се чувствах много добре.

Имам прилична пенсия като участник във войната и инвалид, квартирата ми е хубава. Дъщеря ми идва веднъж в седмицата, повече не ми и трябва. Да си кажа откровено, отначало се сватосваха за мен — една, втора, трета. Но аз реших: за какво ми е? Имах си една медицинска сестра от Холон, още докато беше жива Жужка. Така че не ми трябваше нищо повече.

Драга и уважаема Естер! Вие толкова ми харесахте, че веднага реших да се оженя. Наистина скоро ще бъда на осемдесет години. Колкото е останало, можем да го изживеем заедно. Вие си помислете добре, но не прекалено дълго. Както и да го извъртаме, няма много време за размисли, макар дядо ми да умря на сто и три години.

Какво още мога да кажа за недостатъците си. Малко недочувам. Други недостатъци нямам. Вие ми подхождате много. Ще си призная честно, много ми харесахте. И миналото ни е общо. Вие някога също бяхте в Пущата. А ако искате, най-напред можете да дойдете на гости. Ще Ви посрещна с такси на летището. Пишете ми на адреса, който е на плика. Чакам положителен отговор. Нафтали Лейзерович.

Да, забравих да кажа, имам пет внука и правнучка.

1994 г., Беер Шеба

Скъпа Валентина! Надявам се това да е последното писмо. Обадете се преди заминаването, за да можем да Ви посрещнем на летището. Цялото ни семейство се готви за Вашето идване. Струва ми се, Сосик разбира отлично, че Ви очакваме, и също се вълнува. Той е много чувствително същество, с безгрешни реакции. Трябва само да умееш да ги отгатнеш. Но ние с Ефим четем като отворена книга всички негови душевни движения. Сосик с часове играе на камъчета. Има си любими и нелюбими, приписва им различни качества. Когато е разтревожен от нещо или недоволен, той донася едно жълто-розово камъче с неправилна форма и го слага много внимателно в ръката ми. Черната баластра с бял кант е камъкът на успеха, особено хубав знак е, когато го слага в устата си. Въобще, в поведението му се открива учудваща връзка с духовния свят и със света на природата. Той е идеален посредник между различните сили и умее да умиротворява всички около себе си. Тези дни намина едно младо семейство от енориашите на Ефим, които са жестоко скарани помежду си. Ефим ги увещаваше час и половина, но те само се ожесточаваха един към друг. Дойде Сосик и ги помири веднага. Каза някаква дума. Трябва да Ви предупредя, скъпа Валентина, това, което ще видите, е необикновено. Нашето момченце говори, но езикът му е неразбираем за хората. Речта на ангелите — това е неговият език. Той произнася някакви неразбираеми за нас слова над изсъхналото цвете и след няколко дни то оживява. Детето има особено излъчване. Но на човешки език той почти не говори. Макар да казва „мама“, „татко“, „сам“.

Може да ходи, но движенията му не са много ловки. Лекарите смятат, че трябва да се занимава с физкултура, но на него не му харесва. От самото му раждане ние бяхме решили да го отглеждаме без насилие и да не го караме да прави онова, което му е трудно или не иска. Поради тази причина не го водим в специалното училище за деца със синдрома на Даун, където ги занимават педагози и психолози. Трудно ни е да обясним на лекарите, че това е висше същество, а не инвалид.