Людмила Улицкая - Даниел Щайн, преводач

— Детето ми, ти си мислиш, че Бог обича само католиците? Прави това, което ти говори сърцето, бъди милосърдна и Господ няма да те остави. И се моли.

Прибрах се в хотела и веднага опитах — събрах в ръцете си всички, които обичам, и тези, които те обичат, и Рита, разбира се. Събрах всички и казах: Господи, не забравяй за моите… Е, какво ще кажеш, Естер?

Август, 1992 г., Бъркли

Естер, скъпа! Измина една седмица. Гриша все още е в кома в реанимацията. Онзи луд, който влязъл в насрещното платно, е загинал веднага, заедно с жена си и тъща си, които били на задната седалка. Това, че Гриша е жив, е случайност. При такъв челен сблъсък не остават живи, дори с въздушни възглавници. Чаках цял час на летището, сетне взех такси и се прибрах вкъщи. Алекс си беше у дома. Гриша е трябвало да мине и да го вземе с колата, за да пътуват заедно до аерогарата, но звъннал и казал, че няма да успее и отива направо на летището. Благодарих на Бог, че Алекс не е тръгнал с него — мястото до шофьора е най-опасното. Но това беше впоследствие. Първата мисъл, която ми дойде наум, беше: докато съм била в Беларус, Гриша не е живял вкъщи… Сега вече това няма никакво значение.

Прогнозите на лекарите са повече от лоши. Но пък вчера ми съобщиха, че Гриша е малко по-добре. Махнали са му далака, оперирали са белите дробове, защото ребрата са пробили плеврата, останалите травми не са опасни. Най-важната операция е тази на гръбначния стълб, лекарите не могат да кажат ще се възобнови ли двигателната функция. Засега краката му са парализирани. През цялото време си спомням думите на Даниел, че трябва да бъда готова за големи изпитания. Аз не съм готова за тях.

Не ме пускат при Гриша, така и не съм го виждала от завръщането си. По-точно, от тръгването.

Живея като на автопилот. Едва сега разбрах колко ми е скъп той и дори помислих: да ме беше оставил и да беше отишъл при своята лисица, само да бъде жив. Засега не ти се обаждам, боя се да не се разрева. Когато пиша е по-друго. Имам чувството, че пътуването ни беше преди три години. А е минала само седмица.

През цялото време ме преследва странната мисъл, по-скоро не мисъл, а чувство, че нещо подобно е трябвало да се случи, но аз съм била толкова съсредоточена върху собствените си преживявания, че не съм могла да предотвратя нищо. Някога майка ми беше разказвала за баба си, която е била стопроцентова врачка, знаела е всичко предварително; веднъж скъсала билета на мъжа си за влака и така му спасила живота, защото влакът катастрофирал и много хора загинали. А друг път, преди да започне епидемия от скарлатина, тя взела трите си деца и заминала на село при роднини. На тяхната улица във Варшава половината деца умрели от скарлатината. Какви глупости ти пиша, извинявай, моля те. Целувам те: Ева.

Август, 1992 г., Редфорд, Англия

Мила Марися! Не мога да ти предам колко ми беше болно, че отказа да ходиш в Емск. Честна дума, не разбирам, след като аз, жена на починал полицай, се реших на това пътуване, защо ти не пожела. Върнах се у дома преди два дена, размотавам се и слагам в ред впечатленията си. Градът не е забравил семейството ни. Гимназията на татко е на старото си място, домът ни е преустроен, там сега е историческият музей. Представи си, там намерих портрет на татко с чичо и наша семейна снимка, направена около пет години преди войната — ти си в късичка рокля, а аз съм вече млада девойка. Снимката на чичо Адам също виси в музея. В града почти не са останали поляци. Отначало са ги разстрелвали немците, после дошли руснаците и се справили с останалите. В целия град Сабина Ржевска е единствената останала от предишните ни познати.

Най-важна беше срещата ми с Дитер Щайн. В онези години двамата с него бяхме в много добри отношения, хранех го на масата си, а той ми помагаше много за Иван — когато се напиеше, единствено Дитер умееше да го озапти. Но когато стана ясно, че е евреин и партизанин, реших, че се е държал чисто човешки заради необходимостта да скрие истинското си лице. Когато Иван го доведе, аз първа казах, че е евреин. Едва когато видях как се държи на седлото, се уверих, че е истински поляк. Но сега всичко се е обърнало — Даниел е герой, а Иван е военнопрестъпник, издирвали са го и ако го бяха хванали, щяха да го съдят. Така че той умря навреме. Вече след смъртта му, в Англия имаше няколко процеса срещу беларуси, които през войната са работили за немците, единият го осъдиха.