Людмила Улицкая - Даниел Щайн, преводач

8. Площадът, където през ноември 1941 г. е извършено масовото убийство на евреите (хиляда и петстотин души, които не са идентифицирани). Отдясно е катедралата в строително скеле, отляво — руската православна църква.

9. Рувим Лахиш, организатор на срещата.

10. Брат Даниел с Ева Манукян, родена през зимата на 42-ра година в Чорная пуща. Нейната майка Рита Ковач е избягала от гетото с останалите на 10 август, но след няколко месеца си тръгва с децата и воюва срещу фашистите в Армия Людова.

11. Естер Гантман, вдовицата на Исак Гантман, лекар, който е оперирал всички жители и партизани. Тя също била лекар, помагала е на мъжа си при операциите.

12. Това са младежи, деца и внуци, родени след войната, чиито родители са сред избягалите от гетото. (Тези снимки са предоставени от участниците в срещата.)

Август, 1992 г.

В самолета Франкфурт — Бостън.

Поразително е, но Даниел въобще не знаеше за моето съществуване. Той не е познавал майка ми, нито е знаел, че сред избягалите от гетото има бременна жена. Разказах му всичко, което знам. Добавих и това, което ми разказа Нафтали, весел старец от Израел, който е помагал на майка ми и помни брат ми Витек. Даниел беше изумен, че съм оживяла — както и ти някога.

Разказах му цялата си история. Той мълчеше, но от време на време слагаше ръка на главата ми, галеше ме по косата и въздишаше: дъще моя… За него бе много важно, че съм приела католичеството. Аз му казах, че от юношеството си само минавам през църквата, паля свещички, но не се причестявам. Разказах му как през целия си живот съм враждувала с майка си и истински се примирих с нея едва след смъртта й. Той ме попита дали е жив баща ми. Отговорих му, че баща ми е останал в гетото с тези, които са отказали да избягат. Той е бил електротехник и се надявал професията му да го спаси. Даниел си го спомни веднага — Баух! Започнах да го разпитвам, но той рече, че е виждал баща ми няколко пъти, за последно в онази сутрин, когато е бил арестуван. Даниел предполагаше, че Баух е разстрелян заедно с останалите. Минута на безсмислена мъка. Чух за смъртта на баща си, макар всъщност да не бях го имала.

След като те изпратих до хотела, отидох с него в катедралата. Той отслужи литургия — много бързо и горещо, отчасти на полски, отчасти на иврит. Стори ми се много красиво. Сетне го оградиха, дълго не го оставяха на мира, а той ме държеше за ръка, като малко дете, и не ме пускаше. Седнахме на същата пейка, където преди петдесет години е седял той, запита ме: защо в очите ти има тъга? Едва ли бих се натрапила сама с такива откровени признания… Разказах му колко ме измъчва ситуацията с Алекс: не мога да се примиря с неговия сексуален избор. Даниел се разстрои и ми каза нещо много важно:

— Детето ми! Абсолютно не го разбирам това! Жените са прекрасни, толкова привлекателни, умът ми не побира как може да загърбиш тази красота и да предпочетеш мъж вместо жена. Бедното момче.

Такива бяха думите му. Нито един психолог не е казвал никога подобно нещо. Те се опитваха да правят анализи, да изчисляват нещо си и по някакъв начин да обвържат сексуалността на Алекс с моя семеен живот, с някакви мои проблеми.

Даниел сподели, че изпитва, като мен, тих ужас пред този порок и неведнъж се е сблъсквал с хомосексуалисти. Беше на мнение, че е по-добре Алекс да живее отделно, да не ме въвлича в своите взаимоотношения. Защото аз трябва да се предпазя от разрушение. Разстрои се по същия начин и когато узна за сложните ми отношения с Гриша. Затвори очи и дълго мълча. Заговори, че никога не знаем какви изпитания, болести и трудности ни чакат и затова би било добре, ако аз се науча да се радвам на нещата, които не са свързани със семейството и отношенията с хората. По-добре е да обърна внимание на други неща — на дърветата, на морето, на цялата красота, която ни обкръжава; тогава разрушените връзки ще се възстановят, ще мога да ходя на църква, да получавам помощ от източника, който винаги ни очаква. Посъветва ме да мисля по-малко за собствените си чувства и въобще за самата себе си. Би му се искало някога да отида при него в Израел. Обеща да ми покаже всичко, което познава и обича. Каза да му пиша писма, макар той да не ми отговаря или да ми пише съвсем кратко. Обеща да се моли винаги за мен. И ми заповяда и аз да се моля — да си представям как държа в дланите си всичките си любими хора и ги издигам към Бог. И това е всичко.

Тогава аз му споделих, че от времето на юношеството си съм загубила вяра и днес не съм наясно дали съм католичка. Той ми се усмихна приятелски, прокара ръка по косите ми: