Людмила Улицкая - Даниел Щайн, преводач

Но за мен както и да е, коя съм била аз за Дитер? Жена на кошмарния началник. И сестра на момичето, по което се заглеждаше. Той пристигна — стар, побелял, облечен не като монах, а светски, с пуловер. И през цялото време се движи сред тълпа от хора. В единия от дните отидох в църквата, където служеше чичо ни, влизам, там се извършват строителни работи — цялата църква е в ремонт. В едно от крилата някой служи меса. Не вярвам на очите си: нима е Дитер? Бях чула слуха, че е станал свещеник, но да го видиш със собствените си очи е съвсем друго. Кармелит е, брат Даниел!

Той започна да чете проповед; говореше — бях в този храм преди петдесет години. И представяш ли си, назовава нашата фамилия сред тези, които си спомня… Хората се тълпят около него, някакви жени са го обградили плътно, но аз улучих момент, когато беше сам, приближих и го питам:

— Познаваш ли ме?

— Беата, Беата, ти си жива! Каква радост! — и се хвърли да ме целува, като родна сестра. Аз, естествено, се разплаках. И той плаче.

— Цял живот — казва той — ви споменавам като починали, а ти си жива.

— А споменаваш ли Мария? — питам го аз.

— Разбира се — кима, — и Марися. Отдавнашни работи, аз много я обичах.

— Тя също е жива — казвам, — лежала цяла нощ в ямата под труповете, на сутринта излязла. И аз много години смятах, че е загинала. Жива е, жива!

— Мили Боже — шепне той, — как е могло да се случи? Къде е тя сега?

— Там, където и ти, в манастир — отговарям аз.

— Къде? — пита той.

Всичко е като на кино. Пак му отговарям: там, където и ти. В Израел. В Йерусалим. При Белите сестри на Сион.

— В Ейн Карем? В дома на Пиер Ратисбон? — пита той.

— Да, там.

— Не си отивай, Беата, не си отивай, това е като възкресение на мъртвите, че с Марися сте останали живи. Ето така ще срещнем и нашите родители и близки, както ние се срещнахме днес — и сълзите текат, текат по бузите му.

Марися, той изобщо не се е променил. Същото детско лице и душата му е детска. Помислих си: да се бяхте оженили тогава, каква щастлива двойка щяхте да бъдете. В този момент той рече:

— Ето как ни бе писано да се съединим с Марися, в Господа.

Мила ми сестричке, така хубаво ми стана на душата, макар и малко обидно за вас. Мисля, че скоро ще дойде при теб, ще се видите. За теб това не е толкова важно, отдавна знаеш, че той е жив и е станал монах и ако искаше, можеше да го намериш. А за него станалото е чудо. Петдесет години те е споменавал в молитвите си като покойница, а ти си жива. Сега знаеш, че в нашия свят всичко е възможно — и да се скриеш, и да се намериш.

В същия ден Даниел си заминаваше и аз го изпратих.

Срещнах и Сабина — помниш ли, в моя клас учеше и дъщерята на агронома. Една от малкото с полски произход тук, която е останала жива. Тя ми разказа колко тежко са живели след войната. Които са намерили някакви роднини, са заминали за Полша. Други били заточени в Сибир. В лицето на поляците властта е виждала винаги националисти. Всъщност то си е така, ние сме си такива. Иван винаги е уважавал поляците, смяташе ни за силен народ, за разлика от беларусите. Наистина немците уважаваше повече. Какво да говорим за него — трябва само да се молим. Мария, той беше лош, жесток, пияница, но мен ме обичаше. Може и да е грешен пред всички, но аз съм грешна пред него: омъжих се без любов и така и не го обикнах. Но не съм го лъгала. Ако трябва да съм напълно честна — цял живот съм обичала един Чеслав, но съдбата реши друго.

Отначало се разстроих много, задето не искаше да дойдеш в Емск, представях си как ще побродим по местата на детството ни, а сега си мисля, че всичко е за добро. Аз вече си прокарах пътечка към теб. Може да дойда пак следващата година. Ще поседим на вашия хълм, откъдето има такъв прекрасен изглед.

В крайна сметка се радвам, че дойдох в Емск. Това пътуване бе нещо като помирение. Дълги години гледах в миналото и до мен стоеше нещастният Иван с всичките си престъпления — случили се и неслучили се. Не зная, но винаги ми е било тежко да чувствам присъствието му до себе си. А сега се почувствах свободна. Хората ме разпознаваха. И ме помнеха по-скоро като дъщеря на Валевич, отколкото като жена на Семено̀вич.

И разбира се, Даниел. Той най-много от всички ми вдъхва помирение, мисълта, че от този ужасен опит можеш да излезеш светъл, е радостна.

Чакам писмо от теб и си помисли кога е удобно да дойда — може би пролетта, след Пасха? Иди за самата Пасха?

Твоя сестра: Беата.

Септември, 1992 г., Тел Авив