Юли, 1992 г., Бъркли
Ева Манукян — до Естер Гантман
Скъпа Естер! Колкото и да е странно, всичко се подрежда много добре! Ще кацна в Бостън в петък вечер, прекарваме съботата с теб, помагам ти да си стегнеш багажа и в неделя сутринта летим за Франкфурт, където се прехвърляме на самолет за Минск. Ще трябва да почакаме три часа между полетите — това е единственият и най-прост вариант, защото от Франкфурт за Минск има полети само два пъти седмично и всеки друг маршрут би изисквал поне две прекачвания. В Минск ще изкараме нощта в хотел, а на сутринта ще отпътуваме със специален автобус до Емск. Кълна се, нито една географска точка на света не е предизвиквала такова вълнение, като този забравен от Бога Емск. За съжаление, Павел няма да може да дойде — жена му е тежко болна и той не я оставя сама вече две години. Рита винаги го е критикувала заради пристрастието му към женския пол. Той наистина май е имал безкрайни романи настрани, но сега, когато Мирка е в такова състояние, се държи безупречно. Жалко, че няма да мога да ви запозная. Моля те, не се вълнувай, не си мисли, че си най-възрастната от участниците в срещата; организаторите ми изпратиха списък и по някои признаци личи, че ти ще бъдеш там в числото на младите. Един евреин е роден през 1899 година! Сметни!
Целувам те. Няма да ти пиша повече. Ще се видим.
Септември, 1992 г., Хайфа
Стенвестник в енорийския дом
Отчет за пътуването на Рувим Лахиш
В пътуването до град Емск на 9 август 1992 година взеха участие 44 души, жители на 9 страни, които през 42-ра, точно преди 50 години, са организирали бягство от Емското гето. От 300 души, избягали тогава, 124 са доживели края на войната, но за да отбележат събитието, пристигнаха 44 души и всички ние сме благодарни на Господ, че е запазил нашия живот, и скърбим за тези, които загинаха от ужасна мъчителна смърт от ръцете на фашистите. Сред нас бе и човекът, на когото сме задължени за живота си. Самият той, рискувайки собствения си живот, е организирал бягството от гетото. Това е нашият събрат Даниел Щайн, който сега е свещеник от католическата църква.
На 9 август към пладне пристигнахме в Емск и веднага тръгнахме из града. Замъкът стои, както си е стоял — полуразрушен, както си беше, когато се преселихме в него в края на 41-ва година. Дойдоха и местните жители, но са останали малко онези, които помнят събитието. Младите хора, оказа се, въобще не знаят за случилото се тук преди 50 години.
Затова пък се състоя една среща, която трогна всички. Сред пристигналите беше и Естер Гантман от Америка, до войната тя е работила в Емск като зъболекар, а след бягството, вече в партизанския отряд, е асистирала на мъжа си Исак при хирургичните операции. Исак е починал, лека му пръст. Към Естер се доближи местен старец, беларусин, попита я дали го помни. Оказа се, че той носи зъбите, които тя му е направила преди войната. В един бой му избили трите предни зъба, а тя ги е направила толкова добре, че сега всички други са паднали, но тези три стоят.
Всички бяха много потиснати. На някои тук са убити родителите и роднините, а на всички — приятелите и съседите. Обитателите на гетото са разстрелвани не в замъка, а на два километра от него, в дерето. Отидохме там. Работниците вече се бяха заели с полагането на камъка, който бяхме докарали. Мястото не е избрано сполучливо, някак си неугледно е. Но ние не се решихме да поставим камъка на територията на Емския замък; първо, там няма никого от нашите. Второ, замъкът може да потрябва на властите и те ще изхвърлят нашия камък. А над дерето няма да има никакъв строеж.
Вечерта пристигна и нашият главен герой Даниел Щайн. Той беше летял през Москва и дойде с влак. Вечерта пристигнаха и немските журналисти и кинаджии. Те нападнаха Даниел и неговата помощничка, германка, и заедно седяха в хола на хотела до късно, за да си говорят.
На другия ден, 10 август, на площад „Ленин“ беше организиран митинг, на който кметът Римкевич произнесе реч, а след него и героят-партизанин Сава Николайчик. Словото на Римкевич ни достави удоволствие, колкото и четенето на съветските вестници, които могат да те излекуват от симпатиите към социализма. Наистина сред нас имаше един, казва се Лейб Рафалски от Тел Авив, който вече е разлюбил Сталин, но още обича Ленин и Карл Маркс. Изказването на Сава беше добро, помня го още от Чорная пуща, той бе началник на един западен отряд, но нашите поддържаха връзки с него. Той е мъж на място, с глава на раменете си, воювал е и на фронта, където е загубил едната си ръка.
Читать дальше