Людмила Улицкая - Даниел Щайн, преводач

— Струва ми се — рече Даниел, — че днес ще видим един от тези, които са възнесени по-високо от ангелите…

Аз се засмях, а той, оказва се, не се шегуваше и ми каза сериозно, че отдавна е чувал за този старец, за чудесата, които някога е вършил, а после изведнъж престанал.

В това време видяхме една дълга фигура на пътя. Отначало помислих, че е бедуин. Омотан целият в парцали. После видях калимявката. Значи, това е онзи Фьодор. Спряхме колата, излязохме от нея. Той се кланя. Даниел му протяга ръка, онзи рязко се отдръпва от нея. „Ти свещеник ли си?“, пита.

Даниел му отговаря:

— Не се съмнявай, братко, повече от трийсет години. Не вярваш ли? — и му показва монашеския си презраменник, скапулария. — Сега вярваш ли? Имам и кръст. Е, не е толкова голям като твоя — усмихва се. Но другият и не мисли да се усмихне. А на гърдите му наистина виси огромен дървен кръст.

Минахме покрай вратите на резервата, покрай гробището отляво, започнахме да се изкачваме в планината. Знаменитите Кумрански пещери останаха отдясно. Вървяхме доста дълго, докато пътечката не свърши. Тогава Фьодор ни каза да го следваме съвсем точно и внимателно, да стъпваме там, дето е стъпил той, и да се държим за издатините, за които той се закрепва. Това си беше задача за алпинисти — някои от камъните се ронеха под краката ни, но други бяха здраво врастнали в земята, той ги познаваше всичките. Повече от ясно бе, че често лази нагоре. По този начин допълзяхме до малка площадка. Тя не бе разположена на върха, а малко встрани и на сянка. Поне сутрин. Следобед тук всичко е напечено от слънцето. Цепнатината към пещерата беше съвсем тясна — Даниел се вмъкна едва. Аз исках също да надникна, но Фьодор не ми позволи. Видях само, че вътре гори светилник.

Даниел и Фьодор се разбраха как да сторят опелото, кой какво да чете. Онзи помоли да се отслужи литургия над мъртвото тяло като над мощите на светец. Даниел кимна. Сложи си кръста, помоли се. Промъкна се в пещерата. Фьодор го последва. А за мен вътре тъй и нямаше място, стоях отвън. Трябваше да се пее, аз щях да пригласям, ако ми е познато.

Гледката беше сурова, спираща дъха. Долу Мъртво море преливаше в цвят на живак. Йордания не се виждаше от мъглата в далечината. Как човек може да живее тук толкова дълго? Фьодор казва: осемдесет години. Това, разбира се, просто не е възможно. Той помоли Даниел да води служението на арабски. Даниел го беше правил много пъти с брат Роман, но все пак ми беше казал да взема текста. Предавайки му го, надникнах в пещерата: върху гол камък лежеше завита в бял чаршаф мумия, главата също бе покрита. Гореше светилник. Даниел стоеше на колене пред камъка, защото дори и той със своя ръст не можеше да се изправи. Отстрани — препънат на три: Фьодор. Аз бих могла да се вмъкна само на четири крака. Даниел ми нареди да чета. Евангелието на Матея. Започнах тихо, стоейки навън.

И изведнъж ме пронизаха тръпки — такива тръпки, каквито не съм усещала в живота си. Беше към пладне, горещината някъде под четиресет, а челюстта ми се тресеше. Неочаквано ми стана някак тежко. По някакъв начин разбрах, че и на Даниел му е тежко. Имах бутилка с вода, исках да я дам на Даниел, но Фьодор не се обръщаше. Отпих глътка — при такава температура трябва да се пие непрекъснато, опитах още веднъж да предам бутилката на Даниел. Фьодор не я взимаше. На площадката нахлу слънцето, толкова силно, сякаш до нас се разгоря огън. Но треската не ми минаваше.

Отново зачетох. Свърших Матей и започнах Марк. От пещерата чувах арабски молитви и славянски думи. Четях, а като че ли вече бях изгубила съзнание. В действителност бях в съзнание, но някак полусънно, болнаво. Нещо се случи с времето — то не течеше, а се сви на кълбо и ме обгръщаше в пълна неподвижност. Най-сетне всичко свърши, Фьодор излезе, след него и Даниел. Сега забелязах купчината големи камъни, която лежеше до входа на пещерата. И Фьодор взе да затрупва входа. Пещерата се превърна в гроб. Ние с Даниел понечихме да му помогнем, но той заклати глава. Чакахме, докато закрие входа. После започнахме да се спускаме надолу. Беше още по-трудно, отколкото изкачването. Лошо си спомнях пътя, никога не бих го намерила сама.

Стигнахме до колата. Даниел предложи на Фьодор да тръгне с нас, но той отвърна, че трябва да се върне. Когато тръгвахме, го видяхме как побягна към планината. Изминахме в мълчание около четиресет километра и най-сетне попитах: какво беше това?

Даниел отговори:

— Не знам. Но в пещерата пъплеха змии. Или така ми се стори.