Людмила Улицкая - Даниел Щайн, преводач

1988 г., Йерусалим

Скъпи отец Михаил! Поздравявам те със Светлия Празник! Навярно си си мислил, че е време да ме запишеш в списъка за възпоменание, а ето че съм жива. Бях се наканила да умирам, намазаха тялото ми, причестих се, а моята нова монахиня Наденка ме закара в болницата. Сложиха ме на масата, разрязаха ме и извадиха тумора, много голям, но доброкачествен. Признавам ти, че се почувствах много добре след операцията — на корема ми е леко и е толкова хубаво. Преди усещах голяма тежест. Е, мисля си, Божията воля е над всички, над лекарите също. А Наденка е от новото поколение — с висше образование, със светско възпитание, тя има такава власт над мен, сега настоява да ми оперират катарактата. През следващата седмица ще ме откарат в Хадас, това е тукашна болница, в очното. Отначало ще направят операция на едното око, после и на другото.

На триножника ми стои недорисуваната „Хвалете…“, покрита с чаршаф. Надя ме успокоява: ето, Господ иска Вие, майко, да я довършите. Аз от три години виждам само прозореца, не различавам какво има отвъд него. Наистина не знам. Когато получиш писмото ми, аз или ще виждам, или така и ще си остана в тъмнина до края.

Скъпи синко! Изпращала съм ти своята благословия, но сега я пращам още веднъж. Годините ми са такива, че всеки момент очакваш края. Тук имахме една майка Висариония, умът й съвсем я беше напуснал, макар да бе две години на крака. Ох, не бих желала такова нещо. Светлината на разума е по-привлекателна от светлината на прозореца. Както е писал Пушкин: „Не дай Бог да полудея, не, по-добре патерица и затвор, не, по-леко е труд и глад…“ Ама и това е глупост. Трудът и така е хубав, сам по себе си е радост.

Ако операцията бъде успешна, сама ще ти пиша, а така, нали виждаш, написано е от чужда ръка. Пише Надя. Господ да е с теб! Благославям Ниночка и момичетата Екатерина, Вера и Анастасия. Йоанна.

1988 г.

Мили мой приятелю Мишенка! Пиша сама! Драсканиците са неразбираеми. Ръката ми е отвикнала, но окото ми вижда. Казаха, че по-късно ще ми направят очила и ще бъда съвсем добре. Лекарят беше руснак, весел, хвалеше моето перде; казваше, че се е обелило като обвивка на бонбон. Обеща след два месеца да оперира и другото око.

В неделя отидох на църква — всичко сияе! Пълно е със светлина, светлината залива всичко. И иконостасът, и прозорците ми се струват златни. Ох, колко тъжно беше да се живее без слънце.

Много се радвам, синчето ми, че семейството ти се е увеличило. Знам, че всички мъже искат синове, не се радват много на момичетата. Ето, че дочака момче в дома си. Слава на Бога! Не си написал как сте го нарекли? Забрави ли? Или: да се сетя сама? Не е ли Серафим? По-рано много кръщаваха в чест на Серафим Саровски Чудотвореца, а май излезе от мода. Няма време да пиша — звънят за обедна молитва. Господ да е с теб. Йоанна.

1 Август, 1992 г., Йерусалим

Поздравявам те, Мишенка! Получих и писмото ти и „Църковен вестник“. Двадесет и пет години свещеничество — не е малка работа! Изпрати ми снимка, как те честваха. Нима самият Владика е идвал при теб в Тишкино? Страхувай се и трепери! Както е казано — и хулите, и похвалите приемай равнодушно. Мишенка! Как се промени всичко, кой ли би помислил! Проклетата власт свърши, на теб ти връчват църковни награди! Тук четохме, че новото правителство се побратимява с Църквата, а аз съм недоверчива, откакто съм се родила, не обичам началството. Ти не слушай старицата. И аз ще се похваля — и на мен ми направиха честване; не зная кой си е спомнил, аз самата бях забравила, но и аз имах кръгла годишнина — чукнах деветдесетте. И какво започнах да си спомням? Рождените си дни — както съм ги и запомнила. Особено добре ми изплува, когато станах на десет. През онази година не заминахме за нашето имение в Гриднево, защото майка ми роди тежко брат ми Володя, правиха й операция — едва я спасиха и тя още бе болна. Непрекъснато отлагахме преместването, заминахме едва след 11 юли, деня на моя Ангел. Помня всички гости — не бяха много, защото всички бяха напуснали града, и аз се тревожех, че ще получа малко подаръци. Нас не ни глезеха, но през онази година мама ми подари френска кукла със затварящи се очи, с букли, в морски костюм и кожени обувки с копченце. Доживявахме последните си щастливи години, после започна войната. Татко беше адмирал. Ти навярно не знаеше? Тегли ме към старчески песни, няма кой да ме спре.