Людмила Улицкая - Даниел Щайн, преводач

Мила Естер! Дори не успях да ти позвъня от къщи, толкова екстремно се случи всичко. На 5 януари сутринта ми се обадиха по телефона от Хайфа и казаха, че Рита е починала през нощта. Гриша ме закара веднага на летището. Добрах се до Хайфа по ужасен начин — с две прекачвания и осемчасово чакане във Франкфурт. Погребението на майка ми беше на следващия ден. Много неща ме поразиха, трогнаха и дори ме потресоха в този ден. Сега е нощ, аз съм пълна с впечатления и не мога да спя, освен всичко друго и заради разликата във времето.

И реших да ти пиша. Оказа се, че майка ми има прекрасно лице. В края на живота си все пак го беше заслужила. Онова напрегнато-подозрително изражение, свойствено за нея през целия й живот, се беше сменило с израз на покой и дълбоко удовлетворение.

Малко преди смъртта си тя се е подстригала и сега изглеждаше много по-добре с побелелите си коси и гъстия бретон, отколкото с учителския си кок. Звучи нелепо, но е вярно.

За опелото й беше оказана голяма чест — откараха ковчега с тялото в англиканската мисия в Йерусалим, озовах се на място, за чието съществуване даже и не подозирах.

Преди началото на службата в аскетичното помещение на мисията влезе евреин — един такъв типичен, с кипа и в молитвено покривало. Прочете възпоменателни молитви над затворения ковчег. Седях на пейката до Агнес. Отначало исках да попитам нещо, но премислих — нека всичко си върви, както са го намислили.

После дойде пасторът и поведе заупокойната служба.

Излязохме в градината и видях колко е прекрасна — лимоновите дървета цъфтяха, както в Сицилия по това време на годината. Някои от овошките бяха още голи, на едно дърво висяха нарове, а нямаше нито едно листо. Но цялата градина беше в зеленина, навсякъде имаше хвойнови храсти, кипариси и палми. Слънцето бе ярко и хладно, наоколо беше ослепително и тихо.

— Сега ще отидем на гробището — каза Агнес и ме поведе към оградата. Зад нея видях самотна много впечатляваща скала от изветрял шуплест варовик.

— Ние мислим, че именно това е Голгота. Череп. Прилича, нали? — Агнес се усмихна, показвайки дългите си английски зъби. Аз не я разбрах. Тя взе да ми обяснява.

— Това е алтернативната Голгота. В края на миналия век тук намерили цистерна за вода и остатъци от древна градина. Сегашната градина е млада, засадена е сравнително неотдавна. Откривайки цистерната, изведнъж видели и Голготата, макар тя никога да не се е крила. Тази скала е била винаги тук и никой не й е обръщал внимание. А после намерили и гроба в пещерата. Изглежда, че това е гробът, приготвен от Йосиф Ариматейски за самия него и за роднините му.

Едва сега забелязах, че скалата е като излят човешки череп с празни очни кухини и пропаднал нос.

Тя ме поведе по една странична пътечка към неголямо отверстие в скалата — врата? По-нависоко пък бе пробит малък прозорец. До самия вход лежеше издялан дълъг камък, приличащ на релса. Малко встрани стоеше друг кръгъл камък.

— Този камък е от друго място, той е малко по-малък по размери от онзи, който е затварял входа на пещерата. Той е изчезнал за тези две хиляди години. Ако кръглият, затварящ входа, стои върху каменната релса, лесно може да бъде преместен. Той просто се търкаля. Но за жените все пак е трудно. Ще повикаме на помощ градинаря. А ти влез, разгледай.

Тръгнах като насън. Била съм на Гроба Господен, дори неведнъж. Влизала съм всред суматохата в огромното съоръжение, където един храм е притиснат от друг, всичко е разпокъсано и хаотично, старици в черно, туристи и служители… И параклис на мястото на погребението. Опашка да влезеш в пещерата. Туристите щракат с фотоапаратите си. Екскурзоводите бърборят на всевъзможни езици. И всичко това не говори нищо на душата ми.

А тук нямаше никого. Обхвана ме силното чувство, че ще вляза и ще видя оставеното наметало. Пещерата е разделена на две крипти, в по-далечната имаше каменно ложе. Кожата по ръцете ми настръхна, побиха ме вечните ми тръпки.

Агнес стоеше отвън и се усмихваше:

— Нали наистина прилича много?

Истина беше, много, много приличаше.

На пейка под голямо смокиново дърво седяха две жени в дълги поли и с големи ръце, отпуснати върху коленете им. Едната извади пита от торбата си, разчупи я и подаде половината на съседката си. Тя се прекръсти и отхапа.

Четирима мъже занесоха ковчега на майка ми до автоплатформата и се отправихме към англиканското гробище. Нямаше цветя. Аз не бях успяла да купя, а братята-англиканци сложиха, както е прието при евреите, белезникави камъни в горната част на гроба.