Людмила Улицкая - Даниел Щайн, преводач

А аз обърнах към къщи и си мислех: ако тук започне клане както през 29-та година, ще си замина за Германия. Няма да остана доброволно в центъра на кръвопролитието. Наистина Даниел казва, че човек свиква с всякаква мерзост, плен, лагер, затвор… А трябва ли да свиква? Навярно Муса е прав. Той трябва да замине оттук, за да не свикват децата му с тези неща. А аз?

1988 г., Хайфа

Мислех си, че никога повече няма да отида на това гробище! Вчера погребахме Муса, брат му, баща му и жена му. И още няколко роднини. Беше мрачно, валеше дъжд. Какво страшно място е Израел — тук войната се води вътре във всеки човек, няма правила, нито граници, няма смисъл, нито оправдание. Няма и надежда, че някога ще свърши. Муса току-що бе навършил петдесет. Документите му за отпътуване за работа в Америка бяха готови и билетите купени. Чичо му бе изпратил снимки на къщичката и градината, в които Муса и семейството му щяха да живеят. Бяха го наели за градинар в едно от най-богатите семейства в света, на което сега ще му се наложи да се задоволи с друг.

Ковчегът е затворен. Не видях нито лицето, нито ръцете му. Нямам нито една негова снимка. Аз нямам семейство, деца, родина, дори роден език — отдавна вече не зная кой език чувствам като роден: иврит или немски. Бяхме любовници почти двайсет години, после и това свърши. Не защото аз престанах да го обичам, а защото душата ми каза: стига. И той ме разбра. През последните години се виждахме само в църквата, понякога стояхме един до друг, и двамата разбирахме, че си нямаме по-близък човек на света; нежността беше останала, но бяхме погребали желанията си надълбоко. Запомних го такъв, какъвто го видях за последен път преди три седмици — с потъмняло лице, побелял и преждевременно състарен, със златен зъб, блеснал, когато се усмихна.

Тогава той не ми предложи да ме изпрати до вкъщи, така бе правилно. Обръщайки се, му помахах с ръка, той гледаше след мен, а аз продължих пътя си с леко сърце, защото почувствах, че имам друг живот, без любовното безумие, с което и двамата се борехме без успех, но не успяхме да го победим. Просто се изморихме до смърт от борбата и се предадохме. Вътре в мен ми беше някак празно и свободно, помислих се: слава богу, в моето сърце се освободи още малко място и нека в него се настани не користната и алчна човешка любов, а другата — която не познава користта. Почувствах още, как моето „аз“ е станало по-мъничко.

Даниел остана на помена. Аз си тръгнах. Не понасям отвратителната миризма на пържени пилета, която вече се носеше над приготвените маси.

Днес сутринта отидохме с Даниел до евтиния супермаркет, за да купим съдове за еднократно ползване, памперси за стари хора и още някои неща. Когато наблъскахме всичко в колата и вече се канехме да тръгваме, той неочаквано каза:

— Това, че твоето „аз“ се свива, става по-малко, заема по-малко място, е добре. Така в сърцето остава повече място за Бога. Въобще, това че с годините човек заема по-малко място, е правилно. Е, не говоря за себе си, защото с годините аз все повече дебелея.

Когато разтоварихме всичко и го подредихме по полиците в килера, Даниел рече:

— Нима мислиш, че можеш да заминеш оттук? Това е все едно да напуснеш бойното поле в решаващия момент.

— Мислиш, че именно сега е настъпил решаващият момент? — с раздразнение го попитах аз, защото мисълта да замина човъркаше душата ми.

— Момичето ми, това е християнският избор — да се намираш през цялото време в решаващия момент, в самата сърцевина на живота, да изпитваш болка и радост едновременно. Аз много те обичам. Нима никога не съм ти го казвал?

В този момент почувствах онова, за което той говореше: остра болка в сърцето и силна като болка радост.

1991 г., Бъркли

Скъпа Естер! След като си замина, ми липсваш още повече. През цялото време исках да ти го кажа, но се притеснявах. Пък и ти го знаеш. През целия си живот тъгувах за майка — и когато я нямаше, и когато се появи. Никога не успях да намеря удовлетворение. Струва ми се, че животът ми се стича така сложно, защото не съм имала никога майка до себе си. Ти ми стана много повече майка от Рита. Само с теб почувствах такава връзка, която ме захранва и ме прави по-силна и по-мъдра.

Скоро след заминаването ти при нас, у дома, се премести Енрике. Ти го видя — един от двамата приятели на Алекс, с които той прекара цялата последна година. Алекс попита кое е по-добре — с Енрике да си намерят квартира в града или да живеят вкъщи. Аз отсякох: вкъщи. Сега те се появяват двамата на закуска, весели, красиви. Все едно че имам двама сина. Усмихвам им се и варя кафе. Наистина това се случва само в събота и неделя — през седмицата аз излизам от къщи преди всички. Енрике е много добро момче. Услужлив е, приветлив, в него няма абсолютно никаква агресия. Макар да е по-голям от Алекс с пет години, двамата изглеждат като връстници. Имат еднакво телосложение и много обичат да си разменят дрехите. Енрике напуснал Мексико преди четири години, имал проблеми с родителите си. Спомена за това бегло и с такъв подтекст, сякаш да ме похвали за моята толерантност. Енрике завършва курс по дизайн и вече е поканен в някаква известна фирма. Алекс твърдо реши да се занимава със социология, но в тази област го интересува само хомосексуалният аспект.