Людмила Улицкая - Даниел Щайн, преводач

Гриша е в чудесни отношения с тях — както и преди, когато се прибирам от работа, от гостната се чува силен смях. Усмихвам се и аз и ги моля да ме приемат в компанията им. Аз съм точно такава, каквато искат да ме видят синът ми и мъжът ми: доброжелателна, ТОЛЕРАНТНА, УЖАСНО ТОЛЕРАНТНА! Позволявам всичко на всички — на сина ми да спи с мъж, на мъжа ми да спи с жена. Аз съм самото великодушие. Всички ме обожават. Гриша е внимателен и мил, както никога по-рано. Не споменавам нито дума за Лайза и той ми е много благодарен. Както и преди, обятията му са горещи, а когато престанах да ходя на техните университетски развлечения, той просто бе във възторг от моята деликатност — отстъпих мястото си на Лайза в социалния живот. Останаха две университетски двойки, при които, както и преди, ходя с Гриша. Двусмислени и неизказани, съвсем договорни отношения. Май не е далеч времето, когато ще ходим на гости тримата. Гриша иска точно това. Макар да не се издава. Струва ми се обаче, че моята толерантност няма да стигне чак дотам. Сега мога да ти кажа съвършено честно: ужасно се боя, че той може да си тръгне. Съгласих се на всякакви форми в нашите отношения, само той да остане с мен. Можеш да престанеш да ме уважаваш.

Стига толкова по тия въпроси, май казах всичко. Ето нещо ново! Говорих по телефона с Рита. Тя има грандиозен план. През следващата година се навършват петдесет години от бягството от емското гето. (Между другото, след още два месеца и половина, аз пък ще навърша петдесет!). Решили са да организират в Емск среща на тези, които са останали живи и, представи си, майка ми също се кани да отиде. Тя може да бълнува, но това е по силите й. В инвалидна количка с три вида транспорт — от Хайфа до Одеса с параход, оттам със самолет до Минск и с влак до Емск. Отначало се ядосах ужасно: да си седи на мястото! После изведнъж осъзнах, че и това е проява на нейния идиотско-героичен характер: тя не желае да се съобразява с нищо и най-малко със собственото си състояние. От мен иска да я взема от Хайфа и да направим заедно това пътешествие.

Да, аз го искам! Разбрах, че искам да видя всичко със собствените си очи, това ще бъде по-силно от сеанс по психоанализа на кушетката; не фройдистко надникване под родителската постеля в момента на твоето зачеване, а живо съприкосновение с миналото на семейството и народа. Извини ме за патоса. Пиши ми, моля те, получила ли си покана за тази среща? Ще заминеш ли? Незнайно защо, самата мисъл, че и ти ще бъдеш там, прави това пътуване безкрайно важно за мен.

Знаеш ли как живея? Като върху минно поле — заобикалям опасните места, за това не мисли, за онова не говори, просто не си спомняй… Въобще, мисли по-малко! Само с теб мога да разговарям, без да се боя да не наруша чупливото равновесие в идиотския си живот. Целувам те. Ева.

Декември, 1991 г., Хайфа

Драги Павел! Ние прекарахме целия си живот един до друг, имахме общи идеали, общи цели и приятели. Но се случи така, че в края на живота ми Господ ми се откри и сега желая само едно: да разделя своята радост с всичките си близки хора. Когато човек прави една крачка към Бога, Бог прави две наведнъж. Необходимо е само да се осъзнае — да признаеш — че без Бог човек не може нищо. Когато си мисля каква енергия, сили и какъв героизъм проявихме не заради божествени цели, а заради цели човешки, изпитвам голяма мъка. Не те викам да дойдеш в Хайфа, знаейки колко ти е трудно да оставиш горката Мирка сама, но искам да ти предложа малко пътуване до Беларус. Получих писмо от един стар досадник, с когото бяхме заедно в гетото и заедно избягахме оттам: те уреждат среща на всички останали живи, ще присъства и онзи свещеник-евреин, който е помагал за снабдяването ни с оръжие за бягството. Интересно е да го види човек.

Предлагам ти да дойдеш в Емск, където, без съмнение, ще се срещнем за последен път. Мен ще ме доведе Ева, но е възможно да ни придружи и моята английска приятелка Агнес. Оттам аз няма да замина нито за Лодз, нито за Варшава. Ти би могъл. Все пак стоиш на собствените си крака.

Освен това, Павел, няма да крия, че много искам да споделя с теб това, което придобих. Съжалявам, че моята среща се случи толкова късно, но докато човек е жив, никога не е късно. Горещо се моля срещата да се осъществи — моята с теб, а твоята — с Господ. Нека Бог благослови теб и твоите близки. Твоята стара приятелка Маргарита (Рита) Ковач.

Януари, 1992 г., Йерусалим