Людмила Улицкая - Даниел Щайн, преводач

Ако можеше да стоиш редом с мен, когато Даниел отслужваше меса, почти на самия връх на Синай! Слънцето изгряваше и в тази минута ми се искаше най-много от всичко да умра, защото, ако живея дълго, всичко ще се изтрие, ще помътнее от различна мръсотия, а в този момент имаше такава прозрачност и единение със света, че е трудно да се предаде. Във всеки случай това нямаше отношение към вярата, защото тя предполага съществуването на неща, които не се виждат; ти правиш усилие и поставяш това невидимо и неосезаемо нещо на най-главното място и се отказваш от видимите неща в полза на невидимите. А тук — идва краят на всяка вяра, защото нямаш нужда от никакво усилие, просто стоиш и си щастлив и изпълнен догоре не с вяра, а с увереност. Извини ме, за бога, за този поток от думи, но ти пиша, защото иначе ще се пръсна. Може и да не пусна това писмо. Ще го прочета на сутринта и ще помисля.

Мамичко! Тази година ще дойда при теб през отпуската, но следващата — със сигурност ти ще дойдеш тук. Знам, досещам се отдавна защо не искаш да дойдеш. Но знаеш ли, половината немци, които бяха в групата, са деца на тези, които воюваха, и деца на есесовци; ние с теб не сме единствените, не сме единствени потомци на онези хора, за които е трудно да се молим. Мамичко, аз знам, че не обичаш евреите и се срамуваш от това, но все едно, не ги обичаш. Моля те, ела. Не аз и не Даниел, самата тукашна земя ще ти разкаже повече, отколкото си знаела досега за любовта и за историята. Ще обиколим Кинерет, после ще се изкачим на Цфат и отгоре ще видиш колко малък е Кинерет, като продълговата капка. А наоколо му са села: Кфар Нахум, т.е. Капернаум, Магдала, Кана, Гергесин — и ще усетиш изведнъж цялата библейска история, ще я обгърнеш с един поглед. Хубаво би било, ако това се случи през пролетта, когато всичко е зелено, полето е осеяно с макове, диви ириси и див синап.

А сега да не забравя за най-удивителното от нашето пътуване. Вече се връщахме и бяхме минали завоя при Зихрон Яков, вече съвсем близо до Хайфа. Изведнъж Даниел зави и без да каже нито дума, ни закара в самото градче — красиви къщи, има и пететажни домове, в които живеят репатрирани.

Даниел спира на неголям кръгъл площад край едно кафене и казва:

— Най-подходящото време за чашка кафе. А аз ще ви оставя за половин час.

И тръгна, някак си се разтвори сред еднаквите къщи. Ние седим, чакаме го. Минава половин час, а той не се връща — обича да казва, че ние с него сме много пунктуални хора, но аз по немски, а той по еврейски. На въпроса ми къде е разликата, той отговаря: немецът пристига навреме, а евреинът — когато трябва!

Върна се не след половин, а след цял час, но изглеждаше много доволен. Мълча през остатъка от пътя. Наистина вече бе толкова прегракнал, че можеше само да шепне.

Пристигнахме в Хайфа, оставихме всички, където трябва, и се прибрахме в нашия си дом на общността. Сложих чайника. Даниел седна и започна да говори:

— Слушай, Хилда, какъв ден беше днес. Преди пет години получих писмо от една еврейска старица, която искаше да се кръсти. Бяха оперирали сина й и сърцето му спряло. Старицата вярваше, че Исус е спасил сина й, защото жена му — рускиня — Вера, се молела така горещо за него, че едва не съборила покрива. Аз тогава ходих при нея. Там има цял квартал с евреи от Русия. Всички се следят един друг, само нещо да не е както трябва, пишат доноси. Не всички, разбира се, но се намират такива. В това отношение дали са руснаци, или поляци, няма значение, всички са едни и същи комунисти. Следят много строго да не дадат на другия нещо повече. И притесняват нашата Вера заради християнството й, което е известно на всички. Макар да е започнала да вярва, старицата се бои от всички там до смърт:

— Можете ли да ме кръстите, без никой да разбере?

Бабчето е едно такова мъничко, малко по-голямо от котка, но от нея сякаш струи светлина. Свита е на две и едва си влачи краката. Но беше приготвила разни неща — банички с пълнеж, това-онова.

Аз я гледам и я питам:

— Олга Исаковна, защо сте си намислили да се кръстите?

— Синчето ми — казва — е живо и здраво и аз съм толкова благодарна, толкова благодарна на Христа! Присъни ми се, рече ми: ела, ела тук! Той ме викаше, беше толкова весело, като в детството ми. Може би съм се върнала в детството си? Но когато той казваше „ела тук“, какво друго може да има предвид. Аз размишлявах; единствено да се кръстя. Но тайно! Иначе съседките ще разтръбят и ще изгонят сина ми от работа.

Старицата е толкова немощна, но е лека и радостна! Такава весела старица е угодна за всеки Бог — пече банички и обича снаха си.