Людмила Улицкая - Даниел Щайн, преводач

Ефим: Да, да, отец Даниел. Разбира се. Търсенето на Господ в дълбините на своята душа — това е духовният живот.

Даниел: Ах, ах, ах! Аз така се страхувам от духовния живот. Според моите наблюдения, именно този духовен живот най-често увлича човек. Като упражнение. Колко често съм срещал малки хора с много голям духовен живот и почти винаги се оказваше, че този духовен живот се свеждаше до ровене в самия себе си, и то на неголяма дълбочина… И всички си търсят духовни наставници.

Ефим: Да. Това действително е проблем. Какъвто и да е духовният живот — повърхностен или дълбок, духовникът е необходим. Откакто заминах от Вилнюс и се лиших от общуването си с духовен наставник, чувствам загубата. Загуба, която не може да бъде запълнена.

Даниел: Добре, добре… Прости ми… Аз винаги изхождам от това, че ни е достатъчен един Учител. Кажи ми какво е това духовник?

Ефим: Как? Този, който ръководи духовния живот — за да не се случва това, за което ти говориш, да не ровиш в себе си, да не се самоанализираш.

Даниел: А ти добре ли можеш да различаваш къде свършва духовният живот и започва практическият?

Ефим: Не.

Даниел: Добре. Кажи ми тогава какво най-много те измъчва сега? Е? Най-много?

Ефим: Тереза.

Даниел: Жена ти?

Ефим: Ние сме сключили духовен съюз.

Даниел: Винаги съм мислел, че всеки брак е духовен съюз.

Ефим: Ние живеем като брат и сестра.

Даниел: Заедно? Живеете заедно — и като брат и сестра? Да не сте светци?

Ефим: Не. Само дето изкушенията са като на светците. Тереза от години страда от ужасни посещения, но аз не мога да ти разкажа за това. През последната година изпитах върху себе си това ужасно присъствие.

Даниел: Замълчи, замълчи! Не ми казвай нищо! Аз не съм духовник. Брат ми казва, че съм обикновен социален работник, но без заплата. Значи вие имате брак, живеете в една квартира и не спите в една постеля?

Ефим: Решихме така още в самото начало… Изгониха Тереза от манастира. Тя беше отчаяна. Мен пък не искаха да ме вземат в манастир, а не можеха и да ме ръкоположат, защото не бях женен… Всичко бе сложно. И ние се оженихме, за да ме ръкоположат.

Даниел: Значи бракът ви е фиктивен! Защо са ви тези усложнения? Върви и спи с жена си! На колко си години?

Ефим: На четиридесет и една.

Даниел: А Тереза?

Ефим: На четиридесет и една.

Даниел: Тогава върви и побързай! По-късно жените престават да раждат. Ще си родите деца и няма да имаш никакви духовни проблеми.

Ефим: Не разбирам. Ти си монах, а ми говориш такива неща?

Даниел: Какво като съм монах? Това си е моя работа. На мен животът ми беше подарен и аз обещах да го подаря. Но ти си евреин, а евреите никога не са познавали монашеството. Дори в еврейските общини е имало женени хора, не всички са били безбрачни. Монашеството са го измислили сирийците и гърците. Измислили са и други неща, които нямат отношение към нас. Отивай при жена си. Необходим ти е духовник? Необходимо ти е да вземат решение вместо теб? Добре! Аз се наемам с това! Върви и спи с жена си…

1983 г., Кфар Саба

Мила Валентина! Вашите писма силно ме окуражават; последното, където пишете за пътуването Ви до Литва при патер S., ме изпълни с тъга. Колко неща загубих! Но и колко много придобих! Не мога да кажа дали сегашният ми живот е по-лош, или по-добър от предишния, но промените са толкова дълбоки, че не може и да има сравнение. Най-накрая около нас се появиха няколко съмишленици, от енориашите на брат Даниел. Разбира се, не е това, с което бяхме свикнали у дома, тук всичко е по-разнообразно и хората също: от различни страни и градове, дори на руски не говорят еднакво.

Ефим се чувства все още самотен, но когато сме заедно, самотата вече не е тъй тежка. И двамата страдаме от факта, че църковната ни принадлежност не е уредена. Това, което имаме сега, не ни носи пълно удовлетворение.

Ефим пътува до Руската задгранична църква — отношенията му с „червената“ църква изобщо не се получиха. Понякога навестяваме католиците — своеобразната енория на отец Даниел, който служи на иврит католическата меса. Аз понапреднах с иврита, вече мога малко да говоря. Но няма с кого да говоря за най-важното, за най-съкровеното, и само с Вас мога да обсъдя личния си живот.

Мила Валентина, Вие сте били омъжена двайсет години и приемате обета си след смъртта на съпруга Ви. Това е най-доброто, което може да направи една вдовица. Вашият опит е друг, но ще ме разберете по-добре от когото и да било, защото са Ви познати и двете състояния — и на омъжена жена, и на монахиня. Макар, разбира се, монашеството да е тайно, то има своите отличителни черти. Но много помъдрели вследствие опита си хора считат, че в редица отношения всичко е по-сложно. За мен Вашият живот е образец на женско служене — да се омъжиш, да родиш дете, а овдовявайки — да приемеш обета.