Людмила Улицкая - Даниел Щайн, преводач

Но пък отец Даниел е изключителен човек. Живее доста далече от нас — за три часа път трябва да сменим три автобуса, но му гостувахме вече няколко пъти. Той има малка католическа общност в Хайфа, приема всеки, който се намира в трудно положение. Представете си, говори прекрасно полски и дори знае литовски. Първия път отидох сама, без Ефим. Прие ме като роднина. Признавам, той не прилича на тези, с които съм имала контакт по-рано; от него лъха някаква францисканска радост, макар да не прилича въобще на свети Франциск; може би само по котката, която държеше на коленете си и ласкаво поглаждаше зад ушите. Външността му е съвсем скромна — дребен на ръст, кръгли очички, уста като на младенец с пухкави устни. Не ходи в расо, а в меки панталони и разтеглен пуловер — прилича повече на градинар или продавач на пазара, отколкото на свещеник. Каквото и да му кажех, той реагираше: ах, бедничката, ах, скъпата ми… накрая помоли да доведа Ефим при него, искало му се да поговори с него за нещо. Предадох на Ефим, той се съгласи. Но не се знае кога ще може — много е зает. Даниел е човек с много широки възгледи, но Ефим има някакво предубеждение към католиците и не би приел причастие от тях без крайна необходимост.

Ефим страда много. Това влияе косвено и на мен. Жестоките нощни нападения се появиха отново. По този повод имах разговор с отец Даниел. Той ме изслуша съвсем внимателно и каза, че преди да ми отговори каквото и да било, трябва да поговори с Ефим. Всичко, което ми каза, беше много странно за монах: че монашеският път далеч не е за всеки, а само за единици, че той самият носи своите обети много години и знае каква е тяхната тежест. И е възможно моето изгонване от манастира да послужи за тръгването ми по друг, не по-малко благодатен път. Как да разбирам това?

Ефим е много зает, засега не може да дойде с мен в Хайфа и аз чакам да се появи такава възможност. Наеха го временно в местната библиотека — да сложи в ред неголям архив и той върши това с пълно отдаване на работата. Не мога да си го представя нито като програмист, още повече пък като водопроводчик. По-скоро виждам себе си като чистачка. Не се страхувам от никаква работа, но съгласете се, че в такъв случай не ми трябваше да заминавам никъде: можех да мия подовете и в родината си. Много ми е тежко на душата. Единственото, което ме радва, е слънцето. Във Вилнюс сега е влажно и студено, а тук все пак грее слънце и от това ми става по-светло на душата. Но нощите са тежки…

Молете се за мен, скъпа Валентина Фердинандовна. Ваша бивша сестра, Тереза.

Април, 1982 г., Йерусалим

Отче! Писмото ти ме подкрепи много, твърдостта на твоята молитва ми е известна отдавна, от времената, когато беше жива майчица Ефросиния и старецът беше още с нас. Мога да кажа: с твоите молитви, чадо, бедата отстъпи — в тукашната болница ми направиха снимка, не рентгенова, а някаква модерна, и казаха, че не намират рак, а обикновена херния, която трябва да се оперира, но не е толкова спешно. А на мен това ми трябва — да не ме режат, а да ме оставят да си умра спокойно.

Закараха ме в Йерусалим и по друг повод — по случай пристигането на ново началство в Духовната мисия. Учудваща е съдбата ми: унищожиха почти из корен всички болярски потомци, а мен ме пощадиха, неизвестно защо. Може би благодарение на това, че почти два века мъжете от моето семейство са постъпвали или на армейска служба, или на духовна, и в двата случая са достигали до високи чинове, сигурно затова църковното началство тайно ме уважаваше… А може би изселването ми от беден манастир от покрайнините, тук в Светата Земя, е плод на застъпничеството на моите знаменити предци? Не е ли така, Мишенка?

При нас дойде един млад монах, Фьодор, познавал се с теб. Наистина отдавна е напуснал Русия, живял е пет години в Пантелеймонския манастир на Атон, после го напуснал и дошъл тук. За да го проверя, го поразпитах и разбрах, че наистина е от твоите, идвал е при теб в Тишкино, познава близкото ти обкръжение и домашните.

Разказа ми, че от Пантелеймонския манастир си е тръгнал по своя воля, оплакваше се от началството, но не исках да го слушам — правил каквото правил, поради младостта си. Той е дякон, обича службата и я разбира, така че го изпратих при настоятеля, който му разреши да помага. Гласът му е приятен, но слаб, далече е от истинските басови гласища, които тътнат от амвона. Но пък, приятелю Мишенка, служи с разбиране, с мисъл, което е голямо достойнство в днешно време. Много е благообразен и изглежда младолик, макар да се оказа на около четиридесет години. Аз помня нашия старец, свещеника Серафим, на тази възраст, още преди първото му влизане в затвора. Той бе селски свещеник, но още тогава се виждаше истинската му духовна природа. Помислих си за това и за пореден път се учудих как годините не значат нищо. Нашият на тридесет беше мъдър и светъл, а други и на деветдесет не са си намерили мястото, летят и от тях се чува само пърхане.