Людмила Улицкая - Даниел Щайн, преводач

Галаха изключва категорично създаването на предмет, изобразяващ нещо, на което хората биха се покланяли, а в същото време разрешава напълно, дори поощрява занятията по изкуство, ако то е за украшение. Впрочем забраната за поклонение пред каквото и да е материално нещо, се отнася не само за изкуството. Един съвременен равин казва: „Идол се нарича това, което човек смята за идол, и ако някой постави тухла и започне да й се покланя, тухлата ще стане идол и няма да може да се ползва за други цели. Ако красива статуя стане украшение на града, тя ще бъде желан гост“. Здрава мисъл. Проблемът за сходството не е занимавал еврейските художници, това само по себе си не е било самоцел. Нещо повече, било е прието да има някакви леки промени в човешката фигура, да се наруши нещо, да се изкриви така, че тя да се окаже напълно човешка. Изкривяването може да бъде съвсем незабележимо — например ухо с неправилна форма, а е могло да бъде и явно, като в знаменитата „Птича агада“, създадена през XIV век в Германия, която се нарича така, защото хората имат птичи глави.

Още една черта в еврейското изкуство е системата от символи, запазила се практически непроменена в течение на две хиляди години при пълно отсъствие на иконографски и семантични канони. Древната символика се развива, това може да се наблюдава, когато се изследват предмети на изкуството. И в еврейските фрески, в мозайките и в книжните миниатюри, в украшенията на предмети от юдаиката всяко изображение, било то птица, човек или растение, не е непосредствено изображение, а символ; затова не е задължително да съответства на действителността.

Март, 1990 г., Бъркли

Мила Естер! Всичко е ужасно! Предчувствах го! Че ще стане именно така. Не трябваше да се омъжвам за човек с десет години по-млад от мен. Трябваше да се случи рано или късно. Гриша има връзка с някаква асистентка от катедрата. Аз имам зверска интуиция — направи ми впечатление, когато я видях за първи път на някакъв банкет. Още тогава тази кучка се въртеше много настойчиво около Гриша. Беше ми толкова неприятно, че застанах нащрек. След известно време Гриша ми каза, че има още два часа лекции в Станфордския университет и ще пътува дотам в петъците. Теб те нямаше край мен и нямаше кой да ми каже: не прави глупости. Позвъних в този дяволски университет и попитах мога ли да се запиша в неговия курс. Увериха ме, че при тях няма такъв преподавател нито в числото на постоянните, нито сред временните. Тогава направих втора глупост — устроих му дознание, а той не отричаше особено. Веднага каза „да“. Но добави, че аз съм негова жена, не се кани да се развежда с мен, защото ме обича, а дали аз искам да приема тази ситуация, или не, си е моя работа. Сега седя и мисля какво да правя. Стана ясно, че Алекс знае отдавна за приятелката на Гриша, защото ги срещнал в града в едно кафене. Стори ми се, че Алекс се отнася много по-съчувствено към него, отколкото към мен. Възприех това като предателство от негова страна. Тяхната мъжка солидарност. Ужасно ми е обидно. Сега когато толкова много се нуждая от подкрепата на Гриша, след всичко, което изпитах от признанието на Алекс… Знаеш ли какво ми каза Гриша, когато му показах писмото на Алекс? „Остави момчето на мира. Аз отдавна знам.“

Сега повече от всичко ми се иска да седна в самолета и да поплача на рамото ти. Но в моето положение, след като най-накрая ме взеха в оная лаборатория, би било велика глупост да си загубя работата. Съзнавам прекрасно колко глупости сътворих, но уви!, аз принадлежа към тази порода жени, за които е по-важно да се изкажат и да разрушат всичко, отколкото да си премълчат и да изчакат критичната ситуация да премине.

Още една учудваща новина, която забравих заради целия този стрес. Не искам да пиша, изпращам ти ксерокопие от писмото на майка ми. Към писмото има и документи: заявление за прием, точно както в партията, и кръщелно свидетелство. Ако бях в нормално състояние, бих реагирала на тази новина много по-остро. Но сега мога само да разперя ръце и да кажа: Господи, шега ли е това? Или какво? Целувам те. Твоя идиотка, Ева.

Януари, 1990 г., Хайфа

Скъпа Ева! Настъпи моментът да ти съобщя за най-важното събитие в моя живот. След дълги размисли и съответната подготовка на Рождество аз се кръстих. Разбира се, ще се учудиш, но за мен целият ми жизнен път е бил подготовка за това събитие, то не е случайно, а закономерно, и аз съм щастлива, че не умрях, преди да приема кръщението. През живота ми е имало толкова много случаи, когато съм можела да загина — и по време на войната, и в затвора, в лагера, и дори през последните години, след всичките ми инфаркти и инсулти. През последната година много пъти подканях отец Джон и Агнес, страхувах се да не умра, да не доживея, но те само се усмихваха и казваха, че сега няма защо да се страхувам нито за живота си, нито за смъртта си. И наистина в мен се възцари пълен покой. В нашата църква — англиканската — няма и сянка от тази екзалтация, която ме отблъскваше от католицизма. Същата екзалтация, която бе толкова неприемлива за мен и неприемлива в теб.