Людмила Улицкая - Даниел Щайн, преводач

1972 г., Хайфа

Скъпи Ейтан! От един месец се каня да ти пиша за голямата неприятност, която ни сполетя. През цялото това време бях толкова разстроена, че не можех да пиша. Получи се глупаво, че не заминахме заедно с теб. Пробвахме да бъдем заедно — е, нямаше да можеш да спечелиш пари за голяма квартира, щяхме да продължаваме да си живеем в сегашната, мъничката. А сега Дина е бременна. Аз съм в ужас. Тя е на петнайсет години. Глупачка с глупачка. И вече е в петия месец. А аз забелязах едва сега. Честно казано, не аз, а хазайката ни Шифра. Тя ми намекна, но аз дори не я разбрах веднага. Едва вечерта ми стана ясно. Всичко е истина. Дина не казва от кого е забременяла. Или се прави, че нищо не се е случило, или наистина не разбира, че си е разбила живота. Но не мога да кажа, че се е държала лошо — момиче като момиче, ходи на училище, не остава до късно навън, прибира се у дома навреме. В кой момент не съм догледала нещата? Цял месец бях в пълна паника. Теб те няма. Не искам да казвам на приятелките си, особено на Мелба. Тя и без това непрекъснато ми прави забележки, че не възпитавам добре дъщеря си.

Миналата седмица отидох при Даниел. Той ме прие, разказах му всичко, което знам. Питам го, какво да правя? Страхувам се дори да кажа на мъжа си. А Даниел ме успокоява: „Той не е такъв глупак като тебе, ще се разстрои за пет минути, а после ще се радва, че ще се роди нов човек. Вие сте толкова млади, а ще имате внук. Колко ти завиждам! Цял живот, когато виждам новородени, изпитвам такава завист към тези, които са ги довели на бял свят. Ръчички, пръстчета, малки ушенца. Радвай се, глупачке! Кажи на Хилда да събере чеиз за младенеца. Тя има обменен фонд, майките си разменят детски вещи. Креватчета, колички. А Дина има ли добро настроение?“.

Аз му отговарям: „Тя е такава тъпа — сякаш нищо не се е случило. И не казва от кого е бременна“.

— Тя се стеснява — ми казва той. — Сигурно е някое младо момче като нея. Ти я прибери от училище, защото децата ще я обиждат, а това не ни трябва. Ще го роди, ще ти го сложи на коленете и ще отиде да си доучи. Тя е умно момиче. Не трябва да вижда в това нещастие. Това е щастие. Ти не искай всичко да се случва по разписание. Колко жени познавам, които не могат да родят, ето това наистина е вече беда. Поздравявам те, Кася. А Дина нека идва на месата. Тук всички я обичат, няма да я обидят. Върви си, върви си, днес съм много зает. Виждаш ли колко книги трябва да прочета…

Отидох си вкъщи и заварих там един съученик на Дина — клепоух, дребничък, изглежда на дванайсет години. Руди Брук. С половин глава по-нисък от нея. В един клас са. Той е най-талантливият, първи е в класа. Като го видях, той се шмугна към вратата.

— Къде — питам го — бягаш?

— Обещах да се върна у дома до девет, а сега е десет и половина, мама ще се безпокои.

Напуши ме смях. През сълзи.

— А защо не си тръгна по-рано, за да не закъсняваш?

— Дина се страхува да е сама. Чаках теб.

Така ми се искаше да го плясна по врата, ама той е такъв тъничък, пък и Дина ме гледа с широко отворени очи, като дива котка. Помислих си, Господи, тя го обича, какво ли?

Ейтан, разказах ти всичко. Всичко щеше да бъде другояче, ако бяхме заминали заедно, но моята алчност ни попречи. Струваше ми се, че без квартира няма да можем да живеем, а друг случай да спечелим повече пари може и да не ни споходи. Сега ти ще пристигнеш с пари, ще купим тристаен апартамент, но ще ни бъде тясно и така нататък. Целувам те, скъпи мой. Много ми липсваш. Напразно не заминах с теб. Чакам те. Останаха само четири месеца. Все си мисля, че ще е момче. А можеше да бъде и наше.

Дина не иска да ти пише. Срамува се, страхува се. Тя те уважава много повече, отколкото мен и не желае да ти показва корема си. Знаеш ли какво ми дойде на ум? Тя може да роди тук, после да се преместим в друг град и да кажем, че детето е мое. Можем да го осиновим. Но като се има предвид, че те нямаше цяла година, всички познати ще си помислят, че съм кривнала. Кой вариант ти харесва повече? И двата са лоши. Целувам те още веднъж. Кася.

1973 г., Хайфа

Драги братко Емануел! Напомням Ви за нашето кратко общуване в Тулуза на конференцията на Ордена ни през 1969 година. Ако не ми изневерява паметта. Вие обяснявахте, че постъпвайки в Ордена, продължавате да работите като хирург в детска неврологична клиника и правите мозъчни операции.