Марк Лоуренс - Принцът на тръните

— Алейн! — Викаше така, сякаш е получил куп подаръци за Коледа посред лято.

— Знам. И аз го намразих от пръв поглед — казах и вдигнах забралото си.

Проблемът с млатилата е, че трябва постоянно да ги въртиш. Важно нещо, за което сър Уилям забрави, когато видя насреща си непознато лице. Използвах момента да пришпоря коня на Алейн и животното се оказа достатъчно бързо. Аз пък се оказах достатъчно умел да ръгна четири стъпки наточена стомана през гарда на сър Уилям.

Не е прието турнирите да се превръщат в клане. Вярно, големите мелета рядко минават без някоя и друга жертва, но смъртта обикновено настъпва с няколко дни закъснение и под ножовете на хирурзите. Целта е да събориш противника си от коня или да го зашеметиш, докато още е на седлото. Няколко счупвания и множество синини и отоци са обичайната утешителна награда, която си делят загубилите участници. Ако някой рицар се развилнее прекомерно, скоро след мелето бива навестен от приятелите и роднините на своя противник, като срещата с тях по правило е крайно неприятна.

Аз, разбира се, гледах на нещата по различен начин. Колкото по-малко въоръжени мъже останеха годни за бой след турнира, толкова по-добре. Освен това меч с широко острие като моя не е оръжие, с което да млатиш противника, докато се предаде. Направен е да убива, и точка.

Следващият мераклия беше сър Аркъл — повали противника си и препусна към мен почти от другия край на турнирното поле. Стопяваше бързо разстоянието, а боздугана въртеше с пестеливи движения и в почти пълен синхрон със стъпката на коня си. Изглеждаше ми притеснително опитен.

Ако при гледката на едър боен кон, който препуска към теб с развята грива, не изпиташ поне отчасти желанието да си вдигнеш чукалата и да побегнеш, значи си труп. Такова чудо не можеш го спря. Петстотин килограма мускули и кости, пот и пръхтене, устремили се в галоп да те смажат.

Миг преди сър Аркъл да се изравни с мен, аз се търколих от седлото. Не се наведох. Това той го очакваше. Не, аз буквално паднах. И да, болеше. Но не толкова, че да не забия меча на Алейн нейде в миш-маша от препускащи крака, профучали край мен.

Това е друго, което не е прието да се прави на турнир. На турнир се целиш в ездача, а не в коня. Обучените бойни коне са безобразно скъпи и съсипеш ли такова животно, собственикът му със сигурност ще дойде да ти потърси сметка. Висока сметка.

Надигнах се с ругатни и оплескан с конска кръв.

Сър Аркъл лежеше под жребеца си, мъртвешки тих и непомръдващ, за разлика от животното, което се мяташе и цвилеше от болка.

Много животни понасят мълчаливо тежки наранявания, но решат ли да се оплачат, шумът е грандиозен. Ако сте чували писъците на заек, когато го колят, значи сте наясно каква врява може да вдигне дори такова едно дребно създание. Наложи се да замахна два пъти, преди конят на Аркъл да млъкне, и още два пъти, за всеки случай, с което главата се отдели от тялото.

Докато приключа с това, се бях превърнал в Червения рицар от приказките — бронята ми лъщеше яркочервена от артериална кръв. Вонята на битката се беше набила дълбоко в ноздрите ми, воня на кръв и лайна, усещах я в устата си — солена и сладникава.

Малцина бяхме останали на турнирната арена. Сър Джеймс се биеше с мъж в огнено-бронзова броня в другия край на полето сред нападали рицари. Малко по-близо до мен един спешен рицар с боен чук току-що бе проснал противника си. И това бяхме.

Онзи с чука закуцука към мен. Металните пластини на едното му коляно бяха изкривени и стържеха при всяка крачка.

— Предай се.

Не помръднах. Дори не вдигнах меча си.

Миг на мълчание. Чуваше се само далечният трясък на оръжия откъм сър Джеймс и неговия противник. И тихото кап-кап на кръвта, която се стичаше по бронята ми.

Онзи с чука отпусна оръжието си.

— Ти не си Алейн Кеник.

Обърна се и закуцука към бялата шатра с лечителите.

Искаше ми се да тръгна след него и да се сбием. И много сериозно се чудех дали удар с чук между очите не е по-приемлива перспектива от тази отново да застана лице в лице с Корион. Струваше ми се невъзможно старецът да е останал в неведение за появата ми, невъзможно бе празните му очи да не са прозрели през бронята на Алейн. Погледнах към пейките — сега бях по-близо до тях, отколкото в началото. Корион ме гледаше, всички ме гледаха, но именно Корион ми бе дал силата да победя брат Прайс, пак той ми нашепваше откъм шипката, той бе тровил всеки мой ход, дърпал ми беше конците в услуга на някакви свои, неведоми цели. Възможно ли беше той да ме е довел тук, на този турнир, в този момент, като опитен кукловод, който насочва марионетката си?