Марк Лоуренс - Принцът на тръните

Запрепъвахме се в спящи мъже на път към палатките, опънати за командването.

— Я дайте малко светлина тука! — Вдигнах достатъчно шум да събудя спящите. Един принц има право на подобаващо посрещане, дори ако сам трябва да надуе фанфарите. — Леле! Ренар дори не знае, че сте пресекли границата. Тоя тъпак организира турнир под стените на замъка си, за бога!

— Размърдайте се!

Познах гласа.

— Кодин! Най-после!

Грейнаха фенери, като светулки в нощта.

— Баща ви настоя, принц Йорг. — Капитанът на Горски страж излезе от малката си палатка. Лицето му беше сериозно, без следа от усмивка. — Прати ме да му донеса главата ви, само нея.

— Може ли аз да я отрежа? — Райк се изстъпи в светлината на фенерите и както винаги, ми се стори по-голям, отколкото го помнех.

Мъже се разстъпиха и Горгот се появи от сумрака, по-голям и от Райк. Ребрата му стърчаха от гръдния кош като пръсти на костелива ръка.

— Черни принце, време е да платиш сметката.

— С главата си? — Сложих ръка на гърлото си. — Мисля да си я запазя, благодаря. — Обърнах се и видях Бърло Дебелака, награбил по един самун във всяка ръка.

— Мисля, че приключих с опитите си да умилостивя крал Олидан — продължих. — Всъщност вече не ми се чака някой да умре по свое усмотрение. Следващата ми победа ще е за самия мен. Следващото съкровище, което спечеля, ще остане в моите ръце и в ръцете на онези, които ми служат.

Горгот не сваляше очи от мен. Малкият Гог надничаше от сенките зад гиганта. Елбан и Лъжеца разбутаха сгъстяващия се кръг войници.

— И к’во ше да е туй съкровище, Йорх? — попита Елбан.

— Ще го видиш, когато изгрее слънцето, старче — отвърнах. — Смятам да превзема Ренарските възвишения.

— Аз викам да го вържем. — Райк надвисна над мен. — Ше има награда за главата му. Принцова награда, братко! — Засмя се на собствената си шега и старата рибена кост в гърлото му изхъхри по познатия начин: „хър! хър! хър!“.

— Като спомена „братко“, се сещам за Прайс, бог знае защо. Той ти беше брат, нали? — казах, обърнат с гръб към него. — Сигурно защото с Макин спряхме в „Трите жаби“ онзи ден и се сетихме за него.

Това пресече смеха му.

— Няма да ви лъжа, че ще е лесно. — Завъртях се бавно, като спирах поглед на всяко лице в кръга. — Ще отнема земята на Ренар и ще я направя свое кралство. И мъжете, които ми помогнат в това начинание, ще станат мои доверени рицари.

Открих Кодин в тълпата. Беше довел братята при мен, вярно, но това още не отговаряше на въпроса докъде е готов да ме последва. Кодин не беше от лесно предсказуемите хора.

— Ти какво ще кажеш, командире? Мъжете от Горски страж ще последват ли още веднъж своя принц? Ще пролеете ли кръв в името на отмъщението? Ще потърсите ли сметка за убийството на майка ми, кралицата? За брат ми, който щеше да седне на анкратския трон, ако аз паднех в бой?

Кодин не помръдваше, само треперливата светлина на фенерите хвърляше игриви сенки по лицето му. Накрая, след дълго мълчание, каза:

— Видях Гелет. Видях Червен замък и слънцето, което стопи планината. Забележителни фойерверки.

Мъжете в кръга взеха да кимат одобрително. Кодин вдигна ръка.

— Ала един крал се познава по приближените му. Един крал трябва да бъде пророк в родната си земя — каза високо.

Не ми харесваше накъде е тръгнал.

— Стражът ще ви служи, ако тези… ваши братя ви останат верни, след като им обясните какъв риск върви с верността им — добави той. През цялото време ме гледаше в очите, погледът му спокоен и нетрепващ.

Описах още половин кръг, докато пред погледа ми не попадна Райк. Толкова беше голям, че изпълни полезрението ми, очите ми бяха на едно ниво с гърдите му. Вонеше отвратително.

— За бога, Райк, смърдиш като купчина тор, че и по-зле.

— К’во? — Райк сбърчи чело и посочи Кодин. — Той рече, че трябва да спечелиш братята за каузата. А туй значи да спечелиш мен! Щото сега братята правят к’вото аз им кажа. — Ухили се и в устата му лъснаха празнините, които бях оставил там в подземията на връх Хонас.

— Казах, че няма да ви лъжа. — Разперих ръце. — Приключих с лъжите. Вие сте мои братя. Онова, за което ви моля, ще покоси мнозина от вас. — Свих уж замислено устни. — Не, няма да ви моля за това.

Райк се намръщи още повече.

— За к’во нема да ни молиш, лисицо дребна?

Опрях два пръста в гърдите си.

— Намушка ме собственият ми баща, Малчо Райчо. Ето тук. Как да останеш безразличен след нещо такова? Сега гледам на света по различен начин. Затова ти поведи братята, хванете отново пътя. Счупете няколко глави, изпразнете някоя и друга бъчонка бира и нека ангелът, дето бди над бандитите, напълни ръцете ви със сребро.