Марк Лоуренс - Принцът на тръните

Пръв се обади мъжът вляво от рицаря:

— Сър Алейн Кеник, наследник на Кеник, рицар на дългата…

— Да, да. — Вдигнах ръка да го спра. Мъжът млъкна и ме зяпна със светлите си очи изпод ръба на железния си шлем.

— Наследник на баронство Кеник. Син на позорно тлъстия барон Кеник. — Потърках брадичката си. Надявах се мръсотията там да мине за четина. Дневната светлина угасваше, а това работеше в моя полза. — Но това са земи на Ренар. Мислех, че хората на Кеник не са добре дошли тук.

Алейн изтегли меча си — четири стъпки Строителска стомана, която отряза кървава филийка от залеза.

— Няма да ме разпитва някакво селянче насред пътя, ясно? — Гласът му беше писклив. Рицарят вдигна забралото на шлема си, после хвана юздите.

— Чух, че баронът и граф Ренар са изгладили различията си след смъртта на Марклос — каза Макин. Знаех, че вече е хванал крепко млатилото, което бяхме наследили заедно с конете. — Барон Кеник оттеглил обвиненията си, че Ренар стои зад опожаряването на Мабертон.

— Всъщност Мабертон го опожарих аз — казах. Не беше докрай сигурно обаче. Моята ръка бе хвърлила факлата, по това нямаше спор. Навремето ми се стори добра идея. Но чия е била идеята, като се замислиш? Вероятно на Корион.

— Ти? — изсумтя Алейн.

— Имам пръст и в смъртта на Марклос — добавих. Не го изпусках от поглед и бавно приближавах коня си към неговия. Без оръжие и броня едва ли представлявах заплаха за когото и да било.

— Аз пък чух, че принцът на Анкрат разбил войската на Марклос само с десетина мъже — обади се Макин.

— Не бяха ли дванайсет, сър Макин? — попитах с най-сладкия си дворцов глас. Държах под око Алейн, а на хората му не обръщах внимание. — Не, десет по-скоро. Няма значение. Сегашното съотношение на силите по̀ ми допада.

— Какво… — Алейн взе да поглежда към живия плет от двете страни на пътя, да не би там да дебне някой.

— Тревожиш се за засада ли, Алейн? — попитах. — Мислиш, че принц Йорг Анкрат и капитанът на бащината му гвардия не мога сами да оправят шест псета от кучкарника на Кеник?

Каквото и да си мислеше Алейн, ясно бе, че хората му са се наслушали на истории за Норлес. Чували бяха за Лудия принц и неговите диви разбойници. Чували бяха как окъсани воини изскачат от руините, бият се като бесни и разбиват далеч по-многоброен враг.

Нещо изръмжа в сумрака отдясно. И да бяха имали някакви съмнения хората на Алейн, че в сенките ги дебнат бандити, този звук — навярно от някакво животно, излязло да си търси храна — ги убеди в обратното.

— Атака! — ревнах на несъществуващите си другари, метнах се от седлото и съборих Алейн от коня му.

Алейн загуби желание да се бие веднага щом се пльоснахме на отъпканата трева, което беше добре, защото от удара останах без въздух. Набих му една глава и пред очите ми затанцуваха звезди.

Чух млатилото на Макин, последвано от тропот на отдалечаващи се копита. Измъкнах се изпод тежката броня на Алейн и се надигнах с мъка.

— Давай да се махаме, Йорг — каза Макин. — Бързо ще се сетят, че двамата с тебе сме сами и никой не дебне в храстите.

Намерих меча на Алейн, вдигнах го и казах:

— Няма да се върнат.

Макин ме изгледа намръщено.

— Май мозъкът ти се е размътил. Така става, като набиваш глава на рицар с шлем.

Вдигнах ръка към челото си. По пръстите ми остана кръв.

— Имаме Алейн. Заложник или труп. Не знаят кое от двете.

— На мен ми изглежда умрял — каза Макин.

— Счупил си е врата, като гледам. Но не е там въпросът. Въпросът е, че сега хората му имат други грижи, а именно как да подсигурят собственото си бягство. Ясно им е, че няма никакъв шанс да им го върнем цял и невредим. Няма да се върнат в Кеник, гарантирам ти. А и в Призрачния няма да ги посрещнат с разтворени обятия. Наясно са, че Ренар не би искал да има нищо общо с това.

— И сега какво?

— Ще го махнем от пътя. Онази каруца с бирата наближава — казах и хвърлих поглед към пътя зад нас. — Метни го на коня му. Ще го откараме в нивата ей там.

Притъмня съвсем, докато свалим бронята му сред пшеницата, още мокра от следобедния дъжд. Бронята му вонеше, защото Алейн се беше изпуснал, но ми пасваше добре, освен на кръста, където беше възширочка.

— Какво ще кажеш? — Поизправих се, та Макин да ми се възхити.

— Нищо не се вижда.

— Добре изглеждам, повярвай ми. — Изтеглих наполовина меча, после го плъзнах обратно в ножницата. — Но мисля да пропусна двубоите.

— Много мъдро.

— Виж, в голямото меле ще се включа. Граф Ренар лично връчва наградата на победителя!