Марк Лоуренс - Принцът на тръните

— Това не е план. Това е начин да се самоубиеш, при това толкова глупав, че в кръчмите ще ти се смеят сто години и отгоре — каза Макин.

Задрънчах назад към пътя, повел коня на Алейн.

— Прав си, Макин, но времето ми изтича.

— Може пак да хванем пътя. Да посъберем злато и да се установим някъде далеч, където никой не е чувал за Анкрат. — Имаше копнеж в очите му. Макин май наистина си мечтаеше за тих живот на село.

Ухилих се.

— Времето може и да ми изтича, Макин, но сега определено не е време за тичане. Няма да бягам нито сега, нито никога.

Потеглихме към Призрачния замък. Бавно. Рано ми беше да се появя на турнирното поле. Нямахме шатра, която да разпънем, а цветовете на Кеник неизбежно щяха да привлекат повече внимание, отколкото можеха да понесат актьорските ми умения.

Докато наближавахме постройките около крепостната стена, ни застигна странстващ рицар. Настигна ни и дръпна юздите на коня си.

— Добра стига, сър?… — Прозвуча ми задъхан.

— Алейн от Кеник — отвърнах любезно.

— Кеник? Мислех, че…

— Вече сме съюзници с Ренар. Направо сме си първи дружки.

— Радвам се да го чуя. Човек има нужда от приятели във времена като тези — каза рицарят. — Аз към сър Келдон, между другото. Идвам за турнира. Граф Ренар плаща щедро на победителите.

— И аз така чух.

Сър Келдон подкара коня си редом с нашите.

— Добре е, че равнините останаха зад гърба ми. Направо гъмжат от съгледвачи на Анкрат.

— Анкрат? — Макин не успя да прикрие тревогата си.

— Не сте ли чули? — Сър Келдон хвърли поглед през рамо в нощта. — Говори се, че крал Олидан събира войските си. Никой не знае къде ще удари, но Горски страж вече се придвижва. Ако питате мен, повечето са там някъде! — И посочи зад гърба си. — А знаете какво сториха те на Гелет! — И прекара красноречив пръст през гърлото си.

Стигнахме до кръстопътя в средата на градчето. Сър Келдон обърна коня си наляво и попита:

— Вие не сте ли за турнира?

— Не. Първо трябва да се представим на графа — отвърнах и кимнах към замъка. — Късмет утре.

— Благодарско.

Изчакахме го да се отдалечи.

Обърнах коня на Алейн обратно към нивите.

— Нали уж щяхме да се представяме? — попита Макин.

— Точно това ще направим — отвърнах и пришпорих коня си. — Ще се представим на Кодин, командир на Горски страж.

Обичам планините, винаги съм ги обичал. Големи камъни със собствено мнение, които стърчат, където никой не ги иска, и ти се пречкат в краката. Страхотни са. Изкачването им е друга работа обаче. Него го мразя.

— Какъв, по дяволите, беше смисълът да крада кон, щом трябва да го влача за юздата по всяко баирче, дето ни се изпречи?

— Не бих го нарекъл баирче, Йорг. Скалиста стръмнина по-скоро — отвърна Макин.

— Сър Алейн е виновен. Може ли да си избере толкова смотан кон? Да си бях задържал крантата по-добре.

Отговори ми накъсаното дишане на Макин.

— Един ден ще навестя барон Кеник да му се оплача от тъпия му син — рекох.

В същия миг под крака ми се обърна камък и аз паднах. Малкото броня, която още носех по себе си, издрънча.

— А сега полека, щото три лъка са се премерили във всеки от вас. — Гласът дойде от високото, където луната омесваше сенките на големи и малки скали.

Макин се изправи бавно и ме заряза сам да се надигам с бронята и прочие.

— Доколкото чувам, сте анкратци — казах достатъчно високо, за да ме чуят хората в засада, които и да бяха. — Ако ви напира отвътре да застреляте някого, бих предложил на вниманието ви тоз тук кон, който е голяма мишена и на всичкото отгоре е абсолютна кранта.

— Оставете си мечовете.

— Имаме си само един, общ — отвърнах аз. — И честно казано, не ми се ще да се разделям с него. Тъй че хайде да забравим за това и да се отправим мирно и кротко към капитана на Горски страж, става ли?

— Оставете си…

— Да, да, чухме. Минутка само. — Изправих се в целия си ръст и се позавъртях с надежда да уловя нещичко от лунния светлик. — Принц Йорг съм. Бутнах последния ви капитан във водопада. А сега ме заведете при Кодин, преди да съм загубил пословичното си търпение.

Постигнахме разбирателство и скоро двамина поведоха коня на Алейн, а трети ни осветяваше пътя с фенер.

Заведоха ни в лагер на миля-две по-нататък — петдесетина стражи се бяха наврели в една кухина току под билото на някакво възвишение. Хълма Брот, както обясни водачът на патрула. Добре беше, че някой има представа къде се намираме.

Патрулът си размени уговорени подсвирквания с постовите, преди да ни въведе в лагера. Самият лагер тънеше в мрак, което беше разумно, предвид че се намирахме на няма и десет мили от Призрачния.