Марк Лоуренс - Принцът на тръните

Време беше да го установим със сигурност.

Пришпорих коня на Алейн в тръс и го насочих право към Ренар, все така с разперени ръце, в едната — меч, в другата — брадва. Надявах се, че приличам на дявол от ада, на самата смърт, дошла да вземе своето. Усещах вкуса на кръв, жадувах за още.

Наистина има нещо в гледката на боен кон, който препуска към теб. Ложата взе да се изпразва скорострелно, велможите се катереха един връз друг в желанието си да избягат. Пространството около Ренар бързо се опразни, останаха само той, Корион и двамата лични телохранители отляво и отдясно на графа. Вълна на неспокойство заля дори войниците пред ложата, но те останаха по местата си. Докато не пришпорих жребеца сериозно.

Конят на Алейн ме пренесе през войниците и нагоре през пейките, все едно изкачвахме гигантска стълба, после право до трона на граф Ренар и през него.

Ако не бяха издърпали графа от стола му в последната секунда, всичко можеше да свърши още там.

— Изведи го! — каза Корион на съобразителния телохранител.

Колегата му тръгна стремително към мен точно когато конят ми се паникьоса от необичайния релеф под краката си. Разбрах, че няма как да го овладея, а не исках да падне и да ме затисне, което изглеждаше все по-вероятно, затова скочих от седлото. Е, трудно можеш да скочиш от седло, когато си в пълна бойна броня, по-точно е да се каже, че избрах къде да падна. Заложих всичко на бронята си и се строполих върху телохранителя на Ренар.

Който смекчи падането ми и за награда си изпочупи ребрата. Чух ги как изпукаха като сухи съчки. Изправих се. Конят цвилеше зад мен и раздаваше къчове във всички посоки, въртеше се, риташе и изобщо щеше всеки миг да падне.

Метнах брадвата на сър Джеймс към гърба на Ренар, но оръжието се оказа прекалено тежко и ударът се изметна. Не отиде съвсем нахалост все пак — заби се между плешките на втория телохранител и той се строполи. Това даде време на Ренар да стигне до войниците, които бях разпръснал с жребеца си преди секунди. Сега те се събраха бързо в кръг около него да го изведат в безопасност към замъка.

Стиснах меча с две ръце и понечих да ги последвам.

— Не.

Корион се изстъпи пред мен, вдигнал ръка и изпружил пръст.

Усетих как гигантски пирон ме приковава на място, от върха на главата, през тялото и потънал дълбоко в скалата под мен. Светът се завъртя наоколо ми в бавни обороти, в такт със собствения ми пулс. Ръцете ми се отпуснаха, пръстите ми изтръпнаха и изпуснаха меча.

— Йорг. — Стараех се да не срещам погледа му. — Откъде ти хрумна, че можеш да ме предизвикаш?

— А ти как изобщо си допуснал, че няма да го направя? — Чувах гласа си отдалеч, сякаш говореше някой друг. Успях да извадя тромаво кинжала си.

— Спри.

И последните силици се изпариха от ръцете ми.

Корион направи крачка към мен. Полагах неистови усилия да го следя с поглед, а това беше трудно, защото светът около мен се въртеше лудешки. Чувах зад себе си трясъците на пощурелия кон, но някак далечни и приглушени.

— Ти си дете — каза той. — Залагаш всичко при всяко хвърляне на заровете, не се застраховаш, не оставяш нищо в резерв. Тази стратегия неизменно завършва с провал.

Извади малък нож от невидим джоб на робата си, десетина лъскави сантиметра наточена стомана. Точно колкото да срежеш нечие гърло.

— Гелет обаче! Това изненада всички ни. Там ти надмина очакванията ми. Горкият Сагеус дори предпочете да остави временно баща ти, вместо да се изправи лице в лице с теб при завръщането ти в замъка. Сега пак е на мястото си, разбира се.

Корион вдигна ножа до шията ми, между шлема и нагърленика. Лицето му беше безизразно, очите му — бездънни кладенци, които ме теглеха неотвратимо.

— Прав е бил да избяга — казах аз. Гласът ми дойде някъде отвисоко, от ръба на бездната.

План нямах, но вече бях вкусил от животинския страх при сблъсъка си със сър Джеймс и нямах никакво намерение да награждавам Корион с още от същото.

Посегнах към незнайната сила, която бях отхапал от сърцето на некроманта. Очите ми се отвориха за селенията на призраците и студена тръпка прогори кожата ми.

— Некромантството няма да те спаси, Йорг. — Усетих как ножът ме порязва. — Дори Чела няма достатъчно вяра на мъртвешката си магия, за да се изправи срещу мен. А онова, дето си го откраднал под планината, е само бледа сянка на нейните умения.

Воля. Накрая всичко опира до волята. Корион ме държеше прикован в безсилното ми тяло, защото такава беше волята му, защото неговото желание беше по-силно от моето.