Марк Лоуренс - Принцът на тръните

Гореща кръв се стече на ручейче по шията ми. Усещах я как ме гъделичка под бронята.

Хвърлих срещу него всичко, с което разполагах. Цялата си гордост, целия си гняв — а той беше безмерен, — яростта, болката. Пресегнах се назад през годините. Преброих своите мъртви. Пъхнах ръка в шипката и докоснах разраненото дете, което висеше заклещено там. Взех всичко и го превърнах в чук.

Нищо! Успях само да провеся глава, така че да не виждам лицето му. И той се изсмя. Усетих вибрациите на смеха му в ножа. Корион искаше да умра бавно.

Виждах ръцете си в метални ръкавици, пръстите ми едва удържаха кинжала. Живот пулсираше в тези ръце, разливаше се с всеки удар на сърцето ми, омесен с черната магия, която беше надвила смъртта от кралската ръка. Видях лицето на татко в мига на удара, настръхналата му брада, стиснатите устни. Видях лицето на Катерин, светлината в очите й, докато се грижеше за мен. Взех всичко това, и горчивото, и сладкото, и го хвърлих в жарта на волята си, за да помръдна безсилните си ръце. Вложих целия си живот в тази молба.

И успях единствено да обърна върха на кинжала си към Корион.

— Те умират, Йорг — каза той. — Виж с моите очи.

И се превърнах в ястреб. Част от мен остана в ложата, кървящата част, а останалото политна, диво и свободно, над турнирното поле.

Видях Елбан да пази гърба на Райк сред навалицата на простолюдието, докато войниците на Ренар стесняваха кръга около тях като ловни хрътки във висока трева. Копие прониза Елбан в корема. На лицето му се изписа изненада и той изведнъж остаря до истинската си възраст. Отвори уста за вик и кръв се запени по беззъбите му венци. Видях го, но не го чух. Видях как наръга мъжа, който го беше пронизал, после аз и ястребът продължихме нататък.

Лъжеца стоеше в края на турнирното поле, жилав и зъл, с лък в ръка, стрелите бяха забити в тревата до него. Стреляше по войниците, които се стичаха от замъка към кралската ложа. Действаше бързо, но спокойно, всяка стрела намираше целта си, устните му бяха разтегнати в усмивка. Убиха го в гръб — един войник се промъкна и заби копие в кръста му.

Вече кръжахме близо до портите. Калайджийска каруца. Покривалото се отметна и Горгот скочи на земята и се втурна към Призрачния. Хората от замъка се пръскаха пред него, някои пищяха. Дори войниците внезапно си намираха работа другаде и хукваха към турнирното поле. Двамина събраха кураж да застанат на пътя му с копия в ръце. Горгот дори не забави крачка. Стисна копията, откърши върховете им, заби ги в гърлата на двамата войници и продължи нататък. Миг преди да го изгубя от поглед три стрели го улучиха.

Корион ме върна назад, при калайджийската каруца. Покривалото се размърда отново и изпод него се измъкна нещо пъстро. Гог. Левкротското дете хукна след Горгот.

Отново назад. В другия край на арената двайсетина войници наближаваха кралската ложа. Там Бърло стоеше на пост. Самотен мъж между копията на Ренар и моя милост, младия принц на Анкрат. Нямах представа как се е озовал там. Нито защо. Видно бе, че няма къде да избяга, а и да имаше, беше твърде дебел, за да спечели надпреварата с войниците.

Повали първия с брадвата си — ударът обезглави войника. С обратния замах Бърло заби оръжието си между очите на следващия. После всички се струпаха отгоре му. Самотна стрела долетя отнякъде и прободе врата на ренарски войник.

Още назад. Видях себе си в ложата, лице в лице с Корион. Целият бях в кръв. Конят на Алейн все така раздаваше къчове, сякаш бяха минали секунди, а не цял живот, откакто ме беше пренесъл през пейките.

И се разделихме. Отново прогледнах със своите очи. Видях кинжала в ръката си, вдигнат, но безсилен, видях дъските под краката си. Чух как Бърло умира. Чух цвиленето на коня. Сетих се за Гог, който тичаше след Горгот към портите, за беззъбия писък на Елбан, за Макин, който също се биеше и умираше някъде там.

Всичко това нямаше значение. Не можех да помръдна.

— Свърши, Йорг. Сбогом. — Магьосникът нагласи ножа за последния срез.

Човек да си рече, че да те ритне кон никога не е добър късмет.

Копитото ме фрасна в средата на гърба. Сигурно щях да прелетя десетина метра, ако не се бях спрял в Корион. Но понеже се блъснах в него, общият ни полет се ограничи до пет метра. Паднахме в тревата край кралската ложа, прегърнати като любовници. Очите, които ме бяха държали в плен допреди миг, сега бяха стиснати от болка. Опитах се да вдигна кинжала си. Той не помръдна. Но този път разлика имаше, този път усетих напрежението в мускулите на ръката си. Изпъшках и бутнах Корион от себе си. Дръжката на кинжала ми стърчеше от ребрата му. Случаен къч на паникьосан кон беше постигнал онова, което се бе оказало непостижимо за цялата ми воля, гняв и болка, сбрани в едно.