Марк Лоуренс - Принцът на тръните

Мисля, че тогава за пръв път видях Бърло да ме гледа как ям без завист в очите. Хвърлих остатъка от сърцето на пода. Братята стояха мълчаливи, очите им сълзяха от дима на факлите. Това е проблемът с катранените факли — трябва да се движиш.

Почувствах се малко странно. Все едно знаеш, че трябва да си някъде другаде, все едно си обещал дуел за тази сутрин или нещо такова, но не помниш точно къде и с кого. Студени тръпки плъзнаха по гърба и ръцете ми, сякаш ме галеха призрачни пръсти.

Отворих уста, после я затворих, прекъснат от шепот. Огледах се. Шепот се лееше отвсякъде, влудяващо тих шепот, от онзи, при който уж чуваш думите, но не ги разбираш. Братята също взеха да се оглеждат. Изглеждаха притеснени.

— Чувате ли? — попитах.

— Какво дали чуваме? — каза Макин.

Гласовете ставаха по-силни, гневни, но неясни, по-силни, като наближаваща тълпа, още по-силни. Лек ветрец раздвижи въздуха.

— Време е за голямото изкачване, господа. — Изтрих с ръка устата си и по метала на ръкавицата остана лилава мазнотия. — Предлагам да поставим рекорд.

Взех главата на некроманта от пода. Слава богу, очите му не се завъртяха гневно към мен.

— Мисля, че нашият безсърдечен симпатяга има приятели и те идват — казах. — Много приятели.

Изкачихме Великата стълба, следвани от писъците на духове. Казват, че страхът дава криле. Никой от братята не полетя, но бързината, с която изкатериха хлъзгавото скално гърло, би била поучителна за всеки гущер.

Оставих ги да водят. В крайна сметка какъв по-добър начин да тествам терена? Грамло вървеше пръв, след него Лъжеца и младият Сим. Гог се катереше след тях, после Горгот. Подозирах, че в споразумението на левкротите с некромантите са настъпили непредвидени промени.

Макин вървеше последен. Изглежда, усещаше приближаването на мъртвите, иначе нямаше да пребледнее толкова. Самият той приличаше на мъртвец.

— Йорг! Хайде. Тръгвай, за бога! — И ме хвана за ръката.

Отърсих се от хватката му. Виждах призраци да напират в тунела зад нас, други се появяваха от стените.

— Йорг! — Макин ме хвана за раменете и взе да ме тегли към Стълбата.

Не ги виждаше. Иначе нямаше да се оглежда така. Уж се оглеждаше, а погледът му нито веднъж не се спря на тях. Най-близкият приличаше на полуизтрита рисунка с тебешир, провиснала във въздуха. Скици на трупове, някои голи, други облечени в дрипи, които посягаха към плътта ми, крадяха от топлината ми с невидими пръсти.

Изсмях им се. Не защото се смятах за недосегаем, не, тъкмо обратното. Смеех им се в знак че изобщо не ми пука за тъпите им заплахи. Смеех им се, за да ги нараня. И успявах. Още усещах в гърлото си вкуса на мъртвото сърце и тъмна сила течеше през мен.

— Умрете! — изкрещях им през смях. — Какви хора сте били, щом не можете да си останете мъртви!

И те умряха. Нещо такова. Сякаш думите ми имаха власт над тях. Макин почти ме беше завлякъл зад завоя, но все пак видях как призраците спряха. Видях бледи пламъци да поглъщат крайниците им, призрачен огън. А какви писъци се разнесоха! Дори Макин ги чу — като стържене на нокти по плоча, като студен вятър, когато много те боли глава. И двамата хукнахме, полетяхме почти.

Минаха часове преди да спрем — на триста-четиристотин метра нагоре по Стълбата, ако не и повече. Отдавна пресъхналата подземна река тук бе спирала за почивка в лудешкото си спускане и почивайки си, бе издълбала нещо като голяма купа, заобиколена от по-малки пропади и украсена с каменна дантела, каквато често се среща в недрата на света.

— Мамамустара. — Бърло Дебелака се срина като подкосен и не помръдна повече.

Кент Червения седна с гръб към един сталагмит, лицето му бе алено в пълна хармония с прякора му.

Недалеч от него Елбан се изплю в един пропад, после се обърна, като бършеше сбръчканите си устни.

— Хе! Приличаш досущ на Алените, Кент.

Кент само го изгледа злобно.

— Е. — Макин си пое дълбоко дъх и пробва отново: — Е, принце, катерим се. И поставяме рекорд по бързо изкачване, бих казал. Но ако продължим в същия дух, ще стигнем до Червен замък, и толкова. — Млъкна отново, за да си поеме дъх. Дългото изкачване с броня на гърба често води до дихателни проблеми. — Сигурно доста ще ги изненадаме, като изскочим от мазетата на замъка, но пак сме две дузини срещу деветстотин.